„За истината“ публикува текст на Даниел Смилов от „Дойче веле„. В него авторът дава четири примера за трайно срастване между управлението и корпоративни интереси в България.
Да започнем със самата диагноза. За да е пленена една държава, необходимо и достатъчно условие е да има трайно срастване между управлението и определени корпоративни интереси. В България това срастване се наблюдава в следните сфери:
Четири примера
– Разследващите и наказателните органи работят срещу части от опозицията и никога срещу ядрото на управлението.
В България това ядро е изградено от ГЕРБ и ДПС, а за един кратък момент
през последните десет години в центъра му стояха БСП и ДПС. Пословични
станаха твърденията, че „службите“ са на ДПС. Пословично е и влиянието
на Движението в кадруването на съдебната система. Що се отнася до
главния прокурор Сотир Цацаров – него Борисов „сам си го избра“, а сега
текат договорките за следващия.
Слуховете са едно, реалните
резултати – друго. А реалните резултати са, че прокуратура, ДАНС,
КПКОНПИ и т.н. с цялата си мощ се стоварват върху неудобните и
маргиналните, докато в същото време са особено меки и състрадателни към
ядрото на управляващите. Срещу всички министри на Реформаторския блок
например започнаха и текат разследвания и съдебни процеси, сякаш
корупцията е поразила специално „градската десница“.
По време
на изборите пък беше „ударена“ Елена Йончева, макар че по отношение на
БСП наказателните органи са внимателни: тръгнат ли много остро срещу
социалистите, в един момент ще трябва от немай къде да обърнат внимание и
на ГЕРБ-ДПС. Затова въпреки шумотевицата около апартаментите, всичко
остана на ниво деликатни проверки. А в подготовка на местните избори
през есента прокуратурата се впусна услужливо да гони кметове в
операцията „ГЕРБ се чисти от корупция по места“. Тази операция ще даде
възможност на премиера Борисов да заяви, че е преборил корупцията в
местната власт. Тоест суджукът не е стигал до ядрото на управлението.
– Регулаторите работят в полза на специфични интереси. КТБ
е парадигматичен пример за това как държавата може да проспи
създаването на цяла бизнес империя с парите на спестителите в една
банка. Част от тази империя бе придобита от Цветан Василев, друга част –
от негови бизнес партньори, свързани с ДПС и с ядрото на управлението. И
когато Василев и тези партньори се скараха, държавата погна него, а не
тях. Така в резултат от грижовното отношение на регулатори и разследващи
ДПС се превърна в добре охранена партия фирма.
Днес тя
притежава (чрез свои представители) огромна част от медиите, ТЕЦ Варна и
много други бизнеси. А и се готви да строи частно пристанище.
Разрастването на тези „империи“ става чрез банкови кредити, които щедро
се отпускат срещу неизвестно какви обезпечения. При фалита на КТБ стана
ясно, че много от кредитите в нея са били необезпечени. Може би това е
разковничето на въпроса как действащи политици могат да станат крупни
бизнесмени. Но, разбира се, няма кой да разследва подобни „спекулации“.
– Медиите обслужват ядрото на властта.
Голяма част от въпросните медии официално са притежавани от това ядро.
Други са под негово влияние – в смисъл, че редакционната им политика
съвпада изцяло с тази на пряко притежаваните. При печатната преса този
монопол или квази монопол е очевиден. А при телевизиите, с преминаването
на НОВА към нов собственик и със смените в ръководството на БНТ,
укротяването им в полза на управляващото ядро е невидимо единствено за
слепите.
– Държавните поръчки и публичните фондове отиват при бизнесите, които са близки до ядрото на управлението. Най-очевиден
пример са къщите за гости. Там близостта с властта (национална и
местна) изглежда е била водещият принцип за това кой се е сдобил с
безплатна вила. Но много по-важни са „спечелените“ търгове за големи
суми, като например този за поддържането на „студен резерв“ от ТЕЦ
Варна. Как банка да не даде многомилионен заем на човек, който може да
си осигури спечелването на многомилионна държавна поръчка?
Предпоставките
Картината
на пленената държава може още да се уплътнява, но и така тя е
достатъчно конкретна. Как обаче е възможно всичко това да се случва в
условия на политическа надпревара и избори? В България предпоставките са
следните:
1) Частична омерта между основните партии – ГЕРБ, ДПС и БСП.
Тази договорка – негласна, но обвързваща – включва нападения за
кокошкарски афери (апартаменти) и консенсус по големите въпроси. Тези
големи въпроси са вината за КТБ, съдебната реформа и ролята на
прокуратурата, отстраняването на неудобни магистрати като Лозан Панов.
БСП подкрепи ДПС и ГЕРБ в затвърждаването на доминацията на
прокуратурата с конституционните поправки от 2015 година. Нинова си
замълча за ролята на Цацаров в ЦУМ-гейт. И днес БСП се готви да подкрепи
идеите за предсрочно прекратяване на мандатите на „тримата големи“,
които вместо да създават възможности за разследване на незаконни
действия на главния прокурор (както изискват от нас Съвета на Европа и
ЕС), целят възможни атаки срещу председателя на ВКС Лозан Панов.
2) Инсталиранена партии „пълнежи“ на управляващите мнозинства, които създаватилюзия за състезателност. Партията
на Бареков беше такъв продукт, но към този модел спадат и повечето от
„патриотичните“ формации. Идеята е дебатът да се отклони от реални
проблеми на страната към имагинерни заплахи от бежанци, мигранти,
джендъри и норвежци. Въвлечен в преследването на бели мишки, избирателят
спира да забелязва охранените котараци.
3) Изкривена медийна среда, която се фокусира върху белите мишки и скрива охранването на котараците. Ако
няма как съвсем да бъдат скрити, публиката поне трябва да се убеди, че
всички са маскари, в резултат от което да се отврати от политиката. Или
поне да си мисли, че това с пленената държава е клише.
Започнаха да губят чувство за срам
Последната
стратегия върви и с раздухването на популистки нагласи за „наказване“
на политическите партии и политиците анблок. Това наказване става така:
като им се „спрат парите“ (премахване на държавната субсидия), намалят
се депутатите наполовина или се въведе „мажоритарен елемент“, чрез който
хората, а не партиите да избират кандидати.
Всички тези
аргументи са белег на политическа инфантилност. Т. нар. наказателни
мерки просто укрепват захвата на управляващото ядро върху политиката на
страната. Те работят в услуга на партиите на власт и заздравяват
срастването между бизнес и политика. Тези, които са удобни за
привилегированите бизнеси, разбира се, ще ги финансират „частно“. Така
партиите съвсем официално ще изпаднат до положението на медиите в
България. Ще си имаме официални монополи на една-две партии, които и
сега са символ за срастване между бизнес и политика. Изглежда времето за
подобна „прозрaчност“ е дошло – захваналите държавата започнаха да
губят чувство за срам.
Не Картаген, а пленеността на държавата трябва да бъде разрушена.
