Снимка: личен архив
Последната селска фурна в община Севлиево вече е в историята. Сметките за газ, цената на брашното и горивото за разнасяне на хляба по магазините се оказаха над възможностите на хлебаря Джевдет Сюлейман.
Днес той прави пасти и кексчета, но дали ще може да изхранва семейството си с пасти, и той не знае.
Едва ли има българин измежду днешните четирийсет годишни и нагоре, който да не помни онова ухание на прясно изпечен селски хляб, което се носеше в селата, в които имаше фурни. А преди години нямаше село без фурна. В община Севлиево има 30 села и във всичките се печеше хляб – дебел, дъхав, с най-вкусната и хрупкава коричка. От тези хлябове най-често се купуваше по един повече, защото се изяждаха още по пътя към вкъщи.
С годините една по една фурните спираха работа. На много места и днес помещенията им стоят, за да си спомнят старците като минат оттам какъв хляб са яли, пък този, дето днес им карат от града, издържа по десетина дни и не се разваля.
От около две години в община Севлиево беше останала само една фурна – в с. Петко Славейков. Тя е на Джевдет Сюлейман, който хората познават като Джеко. Така се казваше и хлябът му – на етикета пишеше: „хляб Джеко“.
Тази пролет фурната на Джеко не издържа на цените на газа, горивата и брашното. Калкулацията, която прави още във въздуха, защото много е пресмятал, докато се реши да затвори, показва, че за един хляб отиват 30 стотинки за газ, 60 стотинки за брашно и 10 стотинки, за да се извози до магазините. Извън тези разходи са за заплати, осигуровки, данъци и поддръжка на машините. Като теглил чертата, видял, че няма избор.
Със спиране производството на хляб без работа останали трима души. И големи сметки за покриване. Само тази за ток е 5 хил. лв. на месец. Сега Джеко прави кексчета и пасти. Но сърцето му е в хляба. Усеща още мириса на прясно изпечен хляб и очите му се пълнят с влага като си спомни как излиза изпод лентата дъхав с хрупкава коричка, която години наред се опитва да наподоби на онази от едно време.
Сюлейман правеше един от малкото хлябове без изкуствени добавки и консерванти. Тези, които са яли от хляба му, знаят, че той не може да издържи повече от два дни. На третия мухлясва, защото в него няма нищо изкуствено, само брашно, сол, мая и вода. А когато мухляса, мухълът е синкав, на повечето хлябове е зеленикав, обяснява Джеко. Подозира, че е заради изкуствените добавки, които се влагат в тестото и от които той съзнателно бягал. „Моят хляб го ядяха повечето възрастни хора. Младите обичат от онези, дето издържат десетина дни“, казва Джеко.
Започнал да прави хляб през 1992 г. Тогава в община Севлиево имало 15 селски фурни. Днес няма нито една. В габровско е същото. Последната фурна там била в с. Здравковец, но и тя затворила.
Преди десетина години Джеко беше председател на общинската организация на ДПС и общински съветник. Като приближен на „първите хора“ в партията опитал да доведе тук някои от тях, да им покаже как хората в региона обработват земеделските земи, да ги заведе при животновъдите, за си кажат от първо лице какво им тежи, кое спъва работата им. Само че този, който трябвало да дойде, му казал: Ела да пием кафе на „Лукойл“ (бензиностанция в близост до с. Петко Славейков, б.р.). „Аз не искам да пием кафе на „Лукойл“, искам да си пием кафето с хората, казва Джеко и махва с ръка, с което иска да каже „стига сме говорили, няма смисъл“. Тогава се отказал от политиката.
За Джеко обаче смисъл има. Чака първото си внуче. Снаха му, наскоро дипломирал се лекар, е бременна и това е нещото, което осмисля живота му, пълни го с радост и очаквания. Мисълта за идващото внуче намалява болката, че не може да прави това, което обича – да пече хляб, който мухлясва на третия ден, защото, казва Джеко, е от кръстено брашно. Само дето е изпечен на пещ, която работи с природен газ, цената на който е непосилна за селския хлебар.
