Историята на две дървени джамии край Варна, които чакат да бъдат открити

Чудна природа. Скътана, запазена. Насред нея – реликва. Две! Уникални. Още реликви… И още природа…

Да си представим, че има такова място на света. Не искате ли да го знаете? А ако има път, няма ли да отидете? Това място не следва ли да е разработено за туризъм? Въпросите са реторични. А отговорът е, че има такова място. Намира се на по-малко от два часа път с автомобил от Варна, някъде толкова и от Бургас. Не го знаете, вероятно, но си е там.

Лопушна.

В сърцето на Стара планина

Лопушна е селце западно от Дългопол. Отбива се по пътя край Комунари, после се преминава през Партизани. За партизани и комун(ари)исти напомнят само шубраците. Асфалтът е прекрасен, подобно на всеки район, управляван от ДПС.

Гората – широколистна, но смесена по места със засаден бор. Опасла е хълмовете, отдолу – дефиле на река. Поляни. Вятър, тишина, лек шепот на листа. Насред това е Лопушна.

Няма изостаналост

Хората са малко. Дете са ражда на година, или пък не. Обаче селцето е китно, поддържано. Детската градина свети, боята е прясна (02). Край кметството отпадъците се събират разделно. Има хубави къщи. Пред оградите – чешми. И фермери се намират. Голяма хубава джамия, построена преди десетина години, е сърцето на Лопушна.

Пипаш история

Голямата джамия е сърцето на Лопушна, но не и духът. Духът е малка дървена 220-годишна до нея. Може ли да си го представите? В Лопушна се е скътала джамия, строена изцяло от дърво в самото начало на XIX век. Липсват гвоздеи, крепежи – дървото е самата зидария, напасвано едно в едно – от ръце.

Историята Ерик Бъд, който дойде от Детройт да учи децата в Монтана

Дървото се подбира, сече, съхне, обработва… – може да го пипнете, както точно него са пипали изкусни майстори преди 220 години. Влизате, разглеждате… – пред вас е историята. Съградена, оцеляла.

Официално не е паметник на културата. Тя е много повече от паметник на културата.

Джамията е работела до около 2010 г. В момента се нуждае от ремонт.

Пари се събират доброволно, от хората, ремонтът тече поетапно в зависимост от средствата. Пак с дарения е построена и новата голяма джамия. Участва се с труд, пари, материал – все от сърце, предимно от местните хора.

Минарето на дървената джамия е ново, не от дърво. Тук-там стоят следи от ремонти през годините. 90% от сградата е стара, грохнала, но неподправено автентична – ако сте любител на истинското, всичко това е за вас.

Не само вие, но и всеки отбил се, ако иска да разгледа джамията, просто трябва да се обади на кмета Халил Насуфов. От два мандата стои на пост в кметството. Изключително любезен, ще ви заведе, разкаже…

На хвърлей на запад е село Медовец. И там има дървена джамия – близнак.

Не само легенди

Не се знае кой е построил джамиите. Говори се, че двете имат общо – по идея са на вдовица. Може да поразпитате. Българските мюсюлмани знаят доста истории.

Лопушна е изцяло от хора с турски етнос. За разлика от тях в Партизани и Комунари живеят и от български. Но парадоксално Лопушна в още по-старото време е била населена от българи. Тя си няма старо турско име.

Като стана дума за названия, е интересно и друго нещо. Както вече е станало ясно, целият този район е от община Дългопол. Самият Дългопол при времето на Борис Трети е бил полицейско средище. На изток от него преди 9 септември 1944 г.  е имало партизански отряд. Селата там носят имена на партизани – Гроздьово, Цонево. Комунари и Партизани са на запад. Тоест властта след 9 септември е направила така, че да обгради „фашисткия“ Дългопол с комунистическа имена.

А Медовец пък е село, арена на трагични събития от Възродителния процес.

Заради всичко това, посещение в района може да донесе пребогата информация от всякакъв род – близка история, далечна, политика… Неподправени житие битиета.

А защо все пак джамиите са от дърво? Няма конкретен отговор, но в случая и легенда няма – често в планински райони, изобилстващи от дървен материал, по-старите джамии са точно от дърво.

И не само…

Най-вероятно сте твърде изненадани от много неща, които човек може да срещне в този затънтен и уж обикновен край. Но това не е всичко. Край Лопушна и Медовец, но този път по-близо до село Поляците, има водопад. Трудно достъпен е, а и поради засушаването не тече често. Но ако улучите пълноводието, ще видите изключително красива стихия, висока 10 метра. Отново автентичност, непокътнатост, този път – природна.

„Ей там, на високото, е имало кале още от римско време. От него се е виждало насам, към Бургас, към Шумен… Водих преди години приятел чужденец. Взе си реликва. Каза, че ще я изследва като се прибере“. Думите са на кмета Насуфов, загледан към далечно било.

Сюрреализъм

На човек му идва да възкликне: „Чудеса газим, а жадни ходим!“. Жадни, понеже всичко това е известно на малцина. И не просто не е разработено като туристически продукт, а е и много далеч от всякакъв организиран туризъм.

В Лопушна – това също е истина – няма къща за гости, квартира. Не че местните хора ще ви оставят да спите в гората. Пък и не е лошо на палатка сред природата… Но ако все пак е студеничко, а и сте повече, ще притесните домакините си. И ето как на база всичко това държавата и община Дългопол имат за задача да възстановят и развият този район. Плаче за туризъм! Най-малко – за реклама… Защото повечето хора живеят бедно. Ако не е гурбетът…

Историята на Добринка Табакова, която превърна в музика мозайките от Голямата епископска базилика в Пловдив

Би ли било пресилено, ако кажем, че всяко второ българско селце има ей такива неща край себе си? История и природа като в Лопушна? Няма да е пресилено –  България изобилства от всичко това. Така Лопушна става и магична, и прозаична. И сюрреалистична, с оглед на непознатите неизползвани възможности.

Но стига размисли! Най-първо трябва да се възстанови дървената джамия в Лопушна. И в Медовец, разбира се. Би било адски нечовешко да ги оставим да се погубят.

Видео за двете дървени църкви в Лопушна и Медовец вижте тук.

Тази статия е създадена от „Обществен център за околна среда и устойчиво развитие“ (ОЦОСУР) в рамките на проекта за подкрепа на независими регионални медии на Сдружение с несторанска цел „Про веритас“. Мненията, споделени в него са на ОЦОСУР и не непременно са споделени от „Про веритас“.