„За истината“ препубликува анализ на Любен Обретенов от „Клуб Z“.
Намираме се насред революция. Революция по български. Бавничко, но мирничко. Мирничко, но бавничко. Актуалната ситуация в парламента провокира определени кръгове да прояват загриженост каква щета се нанася на парламентаризма. Отвратително лицемерие!
Защото същите тези кръгове, разположени около „Дондуков“ 2, с голямо удоволствие перманентно громят лошите политици и техните партии. И къде явно, къде по-тайничко, внушават идеи за президентска република, например.
Напротив, точно това, което имаме сега, е истински парламентаризъм. А онова, което имахме преди, не беше.
Навремето Бойко Борисов като премиер не благоволяваше да се появи дори на парламентарен контрол и наричаше депутатите безделници. Това ли е парламентаризъм?
Навремето Делян Пеевски дори не идваше в парламента. Управляваше го задкулисно. И никой в същия този парламент не смееше дума да каже срещу него. Това ли е парламентаризъм?
Сега Борисов „безделничи“ на първия ред и лично води преговори за мнозинство. А Пеевски е всеки ден в парламента, докато повечето партии открито заявяват, че не искат дори на една маса да седнат с него.
Преди няколко дни един депутат дори му крещеше в лицето. Може да е нелицеприятно, но това е повече парламентаризъм от онова, което имахме като стабилност.
Това е то истински парламент. В него трябва да са представени всички общствени прослойки, които да влизат в дебат помежду си.
Ако един или двама командорят, докато останалите не смеят да гъкнат, това не е парламент. Това е фасадна демокрация.
Тези политически представителства, разбира се, трябва да могат и да си взаимодействат. На това, очевидно, тепърва ще трябва да се учат.
Нормално. В крайна сметка след три мандата авторитарно управление на ГЕРБ и Делян Пеевски някои парламентарни навици са позагубени. И ще трябва да се възстановяват.
Обществото също трябва да възстанови някои навици. Защото общественото мнение хем иска да има правителство, хем наказва сурово всеки, който направи някакъв компромис в тази посока.
Ние се намираме насред революция. Сравнима е с буржоазните революции, при които гражданите са си отвоювали държавата – тогава от кралете, сега от мафията.
При буржоазните революции, както е известно, е имало барикади, гилотини и политическа нестабилност. При нас барикади и гилотини няма. Но политическа нестабилност има.
Революция по български. Бавничко, но за сметка на това мирничко. Мирничко, но за сметка на това бавничко.
(Не)приемлив Пеевски
Защо Пеевски сега е неприемлив, а преди няколко месеца беше приемлив? Този въпрос често се задава към „Продължаваме промяната – Демократична България“, които искат „санитарен кордон“.
Първо – Пеевски никога не е бил приемлив. Той не беше участник в сглобката.
Корпулентно се натресе в нея и създаде такова впечатление. С любезното съдействие на някои – почти всички всъщност – медии и т.нар. анализатори.
Второ – факт е, че подписите на лидерите на „Продължаваме промяната – Демократична България“ са редом до този на Пеевски под най-различни законопроекти. Всички тези законопроекти обаче бяха в посока промяна и реформи.
Най-вече съдебна реформа, която в крайна сметка до голяма степен бе реализирана с промените в Конституцията.
Впоследствие обаче „Има такъв народ“ и „Възраждане“ се подписаха съвместно и дадоха възможност на Конституционния съд да опраска тази съдебна реформа. Без подпис от Пеевски, но изцяло в услуга на Пеевски.
Не е важно само с кого се подписваш. По-важно е под какво се подписваш.
Голямата цел и малките победи
Преди четири години в България избухнаха протести, чиято голяма цел бе гражданите да си върнат завладяната от мафията държава. Днес тази цел все още не е изпълнена.
Това обаче не означава, че няма някои малки победи, които вече са постигнати. Първо – вече имаме истински парламентаризъм, както стана ясно по-горе. Демокрацията ни е по-малко фасадна, отколкото беше.
Второ – една от големите бухалки на мафията, а именно специализираното правосъдие, вече не съществува. Трето – Пеевски от мощен задкулсен играч падна до нивото на обикновен депутат. А напоследък дори се срина до народен трибун на площада.
Огромно падение за недосегаемия до скоро феномен, който дърпаше конците зад кулисите! Той е видимо изнервен от това, че вече цялата власт не е у него.
Вярно е, че все още държи в ръцете си държавната машина – правителство, съдебна власт, голяма част от партиите. Но има и категорична съпротива срещу себе си от гражданите, каквато преди нямаше.
Неговото ДПС, заедно с ГЕРБ, трайно нямат необходимия брой депутати за парламентарно мнозинство. Докато навремето го имаха. Официални коалиции не правеха, но това мнозинство винаги се задействаше при нужда.
Голямата цел ще бъде по-бързо постигната, ако гражданите са по-активни в нейното преследване. Например – ако по време на избори гласуват.
Можем само да гадаем дали Конституционният съд щеше с такава лекота да опраска съдебната реформа, ако гражданите бяха подкрепили по-активно нейните инициатори на парламентарните избори след края на сглобката.Тогава, както е известно, подкрепата за „Продължаваме промяната – Демократична България“ падна наполовина.
Конституционният съд е по-скоро политическа институция, която се съобразява с политическите реалности. Дали т.нар. съдии щяха толкова нагло да обслужат Пеевски, ако месец и половина по-рано гражданите не се бяха вързали толкова наивно на кафявата пропаганда за мазни турски кафета?
Този въпрос няма категоричен отговор. Но със сигурност той стои и е повод за размисъл.
Непостигането на голямата цел не трябва да обезценява малките победи. Мафията, която все още владее държавата, очаква точно това – обезверени граждани. Примирени, че тука е така, нищо не може да се направи и всички са маскари.
Наскоро станаха 35 години от 10 ноември 1989 г.
Тодор Живков ни го свалиха отвън. Делян Пеевски ще трябва да си го свалим сами.
