„За истината“ препубликува анализ на Веселин Стойнев от „Дойче Веле“.
Играят ли Борисов и ПП-ДБ двойна игра и има ли шанс за четворна коалиция начело на България? Такова управление е възможно да се случи. Ето как:
Минути преди началото на първото заседание на 51-ия парламент Бойко Борисов предложи управленска формула за четворна коалиция: ГЕРБ-ПП-ДБ-БСП-ИТН. Така той изключи ДПС-Ново начало, като продължи линията си „няма добро ДПС“, елиминирайки паритетно и АПС на Доган. И подчертано уважително изключвайки „Възраждане“ – с „външнополитическия“ аргумент „ние сме от различни политически семейства“, а не защото ГЕРБ, и без членството си в ЕНП, има идеологическа несъвместимост с партията на Костадин Костадинов. Борисов заяви и готовност да приеме санитарния кордон на ПП-ДБ около Делян Пеевски, подкрепян в различни варианти и от други парламентарни партии, но само като част от коалиционно споразумение за управление, начело на което е самият той като премиер. А това беше второто условие след кордона за правителство – и трите му потенциални партньора отдавна казаха, че не го искат за министър-председател.
Играе ли Борисов двойна игра
Разбираемо е потенциалните партньори да подозират, че Пеевски може да е задкулисен фактор зад евентуалното четворно управление или че ще е само временно извън схемата (усложняващ ситуацията е и въпросът дали за всички тях, особено за сегашното БСП, Пеевски е наистина нежелан). Недоверието се подклажда допълнително от отказа на Бойко Борисов да договаря подкрепа за парламентарен председател – ПП-ДБ настояваха за антикорупционни ангажименти преди този избор. Добавят се и съмнения, че Борисов иска да тласне уж потенциалните си управленски партньори към друго мнозинство, което е не само анти-Пеевски, но и анти-ГЕРБ, като си изберат друг парламентарен председател, с което всъщност да го освободят от тегобата да не е с Пеевски.
И сякаш част от партньорите опоненти действително имат такава нагласа. ПП-ДБ изненадващо, макар и формално валидно (след като Борисов не потърси обвързваща подкрепа за консултации за свой председател), издигнаха собствена кандидатура за шеф на парламента в лицето на Андрей Цеков, който на всичко отгоре на балотажа получи същите гласове като кандидата на ГЕРБ Рая Назарян. Процедурата приключи безрезултатно и на дневен ред отново е вариантът „Вежди Рашидов“ – този път със сегашния най-възрастен депутат Силви Кирилов от ИТН. А може и да се пробва отново с неуспял кандидат от малките формации – като Наталия Киселова от БСП. Така или иначе контракозът на ПП-ДБ „парламентарен председател“ е занулен – той вече не е в пасивите на ГЕРБ, защото Борисов изгърмя Назарян като халосен патрон, без да плати властови вересии за избирането ѝ, освен унижението на пълната изолация с неуспеха ѝ.
Играят ли ПП-ДБ двойна игра
Ако стратегията на Борисов е да подбутне партньорите опоненти към алтернативно мнозинство, за да се освободи от бремето да не може да управлява нито без Пеевски, нито в кабинет на малцинството с Пеевски на шията, то стратегията на ПП-ДБ също не изглежда да е само „свободни от Пеевски“. Немалка част от избирателите на ПП-ДБ (без да е установено чрез социологически проучвания каква точно част от стопилия им се електорат) не подкрепят сглобка не само с Пеевски, но и с Борисов. Затова условието на ПП-ДБ Борисов да се освободи от Пеевски залага и на очакваната невъзможност това да се случи.
Това обаче тласка към друга невъзможност – за колаборация с „Възраждане“, без която друго мнозинство извън ГЕРБ-ДПС-Ново начало е математически немислимо. Още повече, че лидерът ѝ Костадинов вече не говори, че за партията му единствено възможно е управление на „Възраждане“, а с участието на „Възраждане“. И понеже избирателите на ПП-ДБ и такава колаборация не биха приели (вероятно дори още по-яростно, отколкото коалиция с ГЕРБ), то вариантът за алтернативно анти-ГЕРБ-Пеевски мнозинство ще е такъв, че да не излъчи управление.
Възможно ли е неуправленско мнозинство с „Възраждане“
Тоест, това би било мнозинство в парламент, който да работи известно време, приемайки антикорупционни закони и решения, включително блокирайки избора на Борислав Сарафов за главен прокурор, при продължаващ да действа служебен кабинет – сегашния и новия, след изчерпването на парламентарната рулетка.
Подобно неуправленско мнозинство ще бъде силно атакувано от партия ГЕРБ, която ще намери в него идеалното оправдание за поредния си провал – да печели избори и да не управлява. А крайният резултат отново ще са предсрочни избори, на които след надиграването може да има единствено по-малко губещ от двете страни, а единственият печеливш да е нова политическа алтернатива, която да преформатира цялата политическа картина.
Може ли всички да спечелят с четворната коалиция
Затова е далеч по-разумно двете страни да преодолеят иначе основателните си дълбоки недоверия и взаимни подозрения в лицемерна игра, целяща бягство от политическа отговорност за редовно управление. И да потърсят, всяка за себе си, гаранции за съвместно управление тъкмо в слабостта на партньора опонент.
Фактът, че ДПС-Ново начало е в пълна изолация, а ГЕРБ предложи формула за управление, дава минимални гаранции на ПП-ДБ и партньори (които заедно имат повече депутати от ГЕРБ), че управление без тежки зависимости от Пеевски поне на старта е възможно. Перспективата ПП-ДБ да се окаже виновник за нови предсрочни избори – и то след неуправленска коалиция с „Възраждане“, пък дава гаранции на ГЕРБ, че довчерашните му партньори нямат друг полезен ход, освен пак да са такива. Остава в коалиционното споразумение Борисов да удовлетвори съществена част от исканията на ПП-ДБ за антикорупционна програма и да отстъпи премиерското място. Тогава предишното искане на ПП-ДБ за взаимно приемлив премиер е логично да се сведе до приемлив за тях кандидат на ГЕРБ, защото едва ли първата политическа сила може да направи по-голяма отстъпка, без това да изглежда като предателство към избирателите ѝ.
Така победителят на изборите ще запише актив като отговорно отстъпващия, но в разумни граници, в името на страната, а вторият и останалите ще спечелят актив на формации, които са отвоювали възможността да постигат програмните си цели, без да пращат страната отново на избори, на които и без това няма на какво особено да се надяват.
