„За истината“ препубликува анаиз на Института за пазарна икономика.
Според информация, публикувана от Лекс става ясно, че комисията „Бюджет и финанси“ към Висшия съдебен съвет предлага промени в Правилата за определяне и изплащане на средства за допълнителни трудови възнаграждения. Една от тях е да бъде премахнат тавана от четири заплати за премиите на членовете на ВСС, на Инспектората към ВСС, магистратите и служителите.
В тази връзка припомняме на ВСС, че бюджетните разхищения, свързани със съдебната власт са в такива размери, че България е на първо място в Европейския съюз по ниво на разходи за правосъдие като дял от брутния вътрешен продукт. Последните данни от Информационното табло на Европейската комисия в областта на правосъдието за 2024 г. и Евростат потвърждават същото.
В същото време страната ни е между Косово и Сенегал по върховенство на правото според Индекса за върховенство на правото за 2024, a EK отбелязва, че липсват „солидни резултати по отношение на разследванията, наказателното преследване и окончателните съдебни решения по дела за корупция по високите етажи на властта“. Т.е. не говорим просто за липса на финансова дисциплина – става дума за дълбоко разминаване между вложените обществени средства и резултатите, което все по-малко прилича на случайност и все повече на механизъм за купуване на лоялност.
В този контекст премахването на тавана за бонусите изглежда не просто неоправдано, а откровено цинично. Тъй като магистратите обичайно получават бонуси не повече от два пъти годишно, а бюджетният излишък по перото разходи за персонал не позволява широкомащабни разплащания на всички, премахването на тавана по-скоро изглежда като опит за увеличаване на личното благосъстояние чрез щедри бонуси за самите членове на ВСС. За 2024 г. последните си определиха и изплатиха 4 основни месечни възнаграждения (т.е. тавана) в размер на малко над 52 хил. лв. за всеки. Ако направеното предложение за отпадане на тавана се гласува от Пленума на ВСС, членовете на органа могат необезпокоявано да възнаграждават пасивността си и откровената си вредност чрез пресушаване на излишъка в бюджета.
Да припомним и че в предложения от ВСС проектобюджет и средносрочна прогноза на съдебната власт (все пак Народното събрание прие проекта на Министерски съвет, който е по-нисък) беше заложен солиден ръст на разходите за персонал за всяка от годините до 2028 г., особено висок – за 2025 г. Така например предвиденият среден разход за заплати на един магистрат на месец в предложения проект беше малко над 10 хил. лева за 2025 г. и достигаше 13,4 хил. лева през 2028 г.; за самите членове на ВСС бюджетираното перо „заплати“ нарастваше от 5 млн. лева през 2025 г. до 6,7 млн. лева през 2028 г., което прави годишен ресурс средно на член на съвета от 228 хил. през 2025 г. до 303 хил. лева през 2028 г. Да не забравяме, че ВСС (чрез прокурорската колегия) поиска и връщане на кариерните бонуси (след края на мандата да бъдат възстановени на заеманата преди това длъжност, на равна по степен, или с една степен по-висока). Формата няма значение – важното е вярната служба да бъде възнаградена.
Премахването на ограничението в броя на допълнителните възнаграждения всъщност ще се превърне в дискреция, която, според Венецианската комисия, не следва да съществува, защото застрашава съдебната независимост. Освен това, подобна „развързаност“ на бонусите създава перманентна вътрешна инфлация – повишаване на вътрешната цена на труда без реално повишаване на неговата стойност и резултат. Така съдебната власт се превръща в капсулирана система, която консумира все по-голям ресурс, без да връща добавена стойност на обществото под формата на справедливо и ефективно правоприлагане. Ресурсите се насочват към самоподдържане и привилегии, а не към реформи, цифровизация и обучение.
Предложението за премахване на тавана върху допълнителните възнаграждения в съдебната власт не може да бъде разглеждано изолирано от цялостния контекст на институционална неефективност, високи публични разходи и отсъстващи резултати. В страна, в която правосъдието страда от тежки дефицити, всяка мярка, която цели да разшири достъпа до финансови привилегии за върха на системата, изглежда не само като дръзка проява на институционално самозабравяне, но и икономически вредна. Вместо да се работи за връщане на доверието чрез отчетност, прозрачност и ефективност, се предлага модел на самовъзнаграждение, който подкопава основния обществен договор между институции и граждани. Време е Висшият съдебен съвет да покаже, че разбира ролята си не като администратор на привилегии, а като гарант за независимост.
