Изчистен от турцизми и архаизми романът на Вазов „Под игото“ е четиво за шир потреба

…чорбаджи Марко гологлав, по халат вечеряше с челядта си на двора
Илюстрация от романа „Под игото“

Романът на Иван Вазов „Под игото“ се появи в адаптиран вариант, по-лесен за възприемане от учениците в езиково отношение. Защото, според Нели Стефанова – редактор на осъвремененото издание, те не разбирали турцизмите и някои фрази от възрожденския език на Вазов.

Добре, бе джанъм,

нормално е да не ги разбират, особено думите, излезли от всекидневната употреба. Но романът се изучава в училище, а децата го четат в къщи, тоест те имат на разположение веднъж родителите си и втори път – учителите си по литература, които биха могли да им помогнат в разбирането на текста. Да не говорим, че всяка търсачка в интернет ще им даде достъп до онлайн речници – тълковни, фразеологични, на жаргони и т.н., с които децата се справят дори по-добре, отколкото възрастните.

Ако пък редакторката от издателство „Византия“, пуснало наскоро на книжния пазар въпросното скандално издание на романа, искаше

да спести всякакво интелектуално усилие на децата,

можеше да преведе тези думи и изрази под линия. Което е най-коректно и е световна практика при адаптиране на архаични текстове. Но в новия вариант на „Под игото“ само отделни думи са обяснени под черта, повечето са подменени.

В такива случаи е задължително изданието да мине през санкцията на литературни критици и езиковеди, още повече, когато става дума за първия български роман. Защото сега редактираният текст със сигурност ще е лесен за четене и възприемане от децата, но те просто няма да са чели „Под игото“, а

някакъв хибрид, който Вазов едва ли би познал.

Не разбирам тази отдавнашна битка да изчистим на всяка цена езика си от турцизми. Без тях той няма да стане по-богат, обратно-ще загуби част от експресията, която му придават тези думи, една част от тях – арабски, влезли в езика ни през турския.

Да приемем, че постепенно ги премахнем от литературна употреба. Тогава как бихме превели, да кажем, машала, аферим, ашколсун, евала, които изразяват състояние на възхищение, но в градация на чувството. Как да лишим езика си от думи като аванта, ахмак, бардак, далавера, ербап, курназ, масраф, лакардия, рахат, пазарлък, сакън, тепегьоз и пр., които придават толкова колорит и богатство на речта? А и видяхме до какви недомислия доведе подмяната на турско-арабските имена в някои географските названия у нас, когато в топонимията се намесиха политиците.

Дори и да са намерени най-добрите аналози на турцизмите и на архаичните думи и изрази в „Под игото“, това

посегателство над оригиналния текст

не е оправдано. Да не говорим, че представянето на поговорката „вържи попа да е мирно селото“ като „отстрани лидера и групата ще се разпадне“ изразява езиково безсилие, да не кажа по-тежката дума „безплодие“.

И тук стигаме до по-важния въпрос – необходимо ли е да адаптираме произведения като Вазовия роман или трябва да седнем и да променим изцяло програмата за преподаване на литература в училище? Защото там е заровено кучето.

Спомням си как преди години синът на моя колежка със сълзи на очи ни молеше една вечер да му обясним драмата в разказа на Елин Пелин „На браздата“. Момчето си беше направило труда да го прочете съвестно и не само веднъж при това. Но не го разбираше. Нещо повече – попита ни

защо, по дяволите, Боне Крайненецът мъчи животните си,

вместо да си изоре нивата с трактор? И как да не зададе тези въпроси като не познава контекста, като не е виждало нива, рало и впрегнати животни, нито знае каква е била връзката на българския селянин с неговите животни във времето, към което е отнесено повествованието на Елин Пелин?

Тогава си дадох сметка, че класиците на българската литература трябва да бъдат изучавани в пълнота единствено от студенти филолози. А учениците в различните образователни степени трябва да се запознаят с тях – отначало може би с кратки техни текстове – не адаптирани, а обяснени на децата, а по-късно и с тяхната значимост като автори от литературно-историческа гледна точка.

Вместо това ние ги караме да четат произведения, които не разбират и затова няма как да харесат, а на всичко отгоре искаме от тях да пишат преразкази и съчинения, в които да повтарят като папагали наизустени тези. Този начин на преподаване, наложен на учителите от системата, убива в децата всякакво любопитство и глад за четене, а някои от тях дори буквално отвращава от литературата.

Човек трябва да има редкия шанс, който имах аз с учители по литература в гимназията,

за да не си скуби косите, докато се лута в кръговете на Дантевия „Ад“

или се опитва да разбере философията на Гьотевия „Фауст“. И по-късно, вече като студенти по литература, да се върнат отново към тези книги.

Убедена съм, че след десетилетия, а защо не и по-скоро, „Възвишение“ на Милен Русков ще бъде изучаван в училище като образец на най-новата ни българска литература. Чудя се дали и тогава няма да се намери някой с налудничавата идея да адаптира яркия и омагьосващ стилизиран възрожденски език на автора? Пази Боже!

 

Истината струва скъпо. Ако сте я открили тук – подкрепете ни!

Истината струва скъпо.  Ако сте я открили тук – подкрепете ни!

Дарявам