
Стюардесата се включва по интеркома, за да съобщи, че самолетът се подготвя за кацане. Планинският назъбен пейзаж изчезва рязко, за да направи път на адриатическата брегова ивица, която се вижда в далечината. Под фюзелажа вече се разпростира албанска земя, която с всяка изминала минута става все по-близо.
С напускането на летището в Тирана в посока центъра на града реалността се видоизменя значително. Впечатлението за спокойствие и тишина, които от въздуха изглежда че господстват в тази балканска държава, се изпаряват за секунди.
В трафика на Балканите хората се научават да живеят в хаос, да чакат и да се надяват. И все пак, всеки ден започва и свършва със същия ритъм — със звука на клаксоните и надеждата за изход. Пронизващият тъпанчетата шум от безбройните клаксони и миризмата на бензин в комбинация със сутрешния смог е нещо, за което никой посетител на Тирана не е подготвен. Градът сякаш насила иска да даде на своите гости необходимото време за размисъл и съзерцаване на безкрайните покрайнини, преливащи неусетно в централната част на Тирана – страничен ефект от различните епохи, които са оставили своето ДНК-а по тези земи.
Бавното придвижване заради тежкия трафик в случая се оказва плюс. Постепенното приближаване към центъра на албанската столица променя пейзажа през прозореца на автобуса, но не и концентрацията на форми на улично изкуство, която е почти еднакво висока и в крайните квартали, и в центъра. По фасадите на сградите, на електрическите кутии, дори в зелените площи на кръговите кръстовища – Тирана е обладана от творчество във всякакви форми. Сред главните виновници за това е един от кметовете на града, който поема управлението в труден не само за столицата, но и за държавата исторически момент, за да направи своята “цветна революция”, за която се говори и до днес.
Тирана – град на пъстри цветове и епохи
От част от Османската империя, през период на италианска окупация, последвана от един от най-тежките комунистически режими, които Европа е виждала, до пост-комунистическа форма на анархия, последвана от демократично управление – това са различните етапи, които белязват историята на тази балканска държава.
“Трябва да разберем, че всяка политическа система иска да наложи собствената си идентичност”, обяснява Саймир Кристо, доктор по архитектура и градско планиране и преподавател в университета Polis в Тирана.

През 90-те години в Албания започва процес на демократизация и преход към свободен пазар. По улиците цари хаос и беззаконие. Вдигането на ограниченията, наложени от режима на диктатора Енвер Ходжа, водят до вътрешна миграция от селските райони към столицата, чието население нараства експоненциално. Започва и масово незаконно строителство на сгради.
Контролът на всякакви нива е минимален. Голям брой средно етажни блокове за средната класа се появяват централните части на града. В периферията са изградени цели квартали без разрешителни за строеж, главно за имигранти от селските райони, разказва университетската преподавателка по градско планиране в университета в Куинсланд Дорина Пожани.
По същото време десетки будки и павилиони никнат като гъби по поречието на река Лана, която пресича албанската столица. Всички те са незаконни, но липсата на контрол от страна на властите, примесено с апетитните приходи от продажба на стока, разсейват страховете на търговците, че “собствеността им” може да бъде разрушена.
Новият век заварва Албания пропита с несигурност, хаос и непредвидимост, но и с надежда за перспективно бъдеще. “Моментът [през 2000-та] беше специфичен, защото се усещаха началните стъпки на един преходен период, в който столицата имаше невероятния потенциал да се превърне във всичко, което поиска”, обяснява Саймир Кристо.
Днес той преподава архитектура в един от частните университети в албанската столица, а в детските му спомени е останала картината за огромния брой незаконни постройки по двата бряга на Лана, които почти скривали нейните води.
“Помня града много див, динамичен, някак си сив, “град в ремонт”, казва Саймир.
Сиви сгради и кал по улиците. Това е останало и в спомените отпреди 25 години на Кейт Драхми, когато тя е 10-годишно дете. “Нямаше как да се чувстваш сигурно на публични места. Аз живях в един от кварталите, които бяха известни като не особено сигурни.”

Години по-късно, вече порасналото момиче се връща да живее в същия квартал, този път като възрастен, и споделя, че има драстична положителна промяна по отношение на сигурността и градската среда. Днес Драхми разглежда процесите в Тирана от гледната точна на експерт по териториално управление и пространствено планиране с над 10-годишен опит в неправителствената организация Co-PLAN.
Кметът-художник, който оцвети Тирана
На кметските избори в Тирана през 2000 г. повече от половината граждани гласуват за независимия кандидат Еди Рама, който по-късно ще стане министър-председател на Албания. Преди да стане политик, Рама е художник. Изявявал се е и като рапър и баскетболист. Едно от първите му действия като кмет е да върне река Лана на хората, разрушавайки незаконните постройки около коритото й. Това, с което Рама привлича световно внимание, обаче, е инициативата му да пребоядиса фасадите на старите комунистически сгради, наследени от 40-годишната социалистическа диктатура, в пъстри цветове.
Решението му е смело, дръзко, дори безразсъдно, но подобрява значително живота в кварталите на Тирана.
“Хората започнаха да хвърлят по-малко боклук по улиците, започнаха да плащат данъци, започнаха да усещат нещо, което бяха забравили, а красотата действаше като страх там, където липсваше общинската полиция или самата държава.”, споделя Еди Рама по време на своя лекция пред публиката на TEDx в Солун през 2012 г.
“Когато боядисахме първата сграда, обагряйки мрачната сива фасада с ярко оранжево, се случи нещо немислимо. Образува се задръстване и тълпа от хора се събра, сякаш това беше мястото на някакъв зрелищен инцидент или внезапната поява на гостуваща поп звезда”, разказва Рама.
С помощта на десетки артисти постепенно повечето фасади в албанската столица променят сивия си облик.
“Беше много вълнуващо да наблюдавам като тийнейджър как всяка сграда придобиваше нова самоличност, много различна, цветна идентичност”, спомня си Кейт Дхрами. “Тава беше една от първите намеси в градска среда, която стимулира повече сигурност по улиците и в кварталите.”
Според архитектът Саймир Кристо, превръщането на сградите в Тирана в платна за рисуване е “начин да се избяга от визуалната депресия, обладала град, живял дълги години под комунистическа диктатура”.
Артистите, които Еди Рама кани за този проект са както местни, така и чуждестранни, и според Кристо са създали “нов образ на града”.
Сравнително малкото ресурси – най-вече четки и цветна боя – необходими за осъществяването на “цветната революция“ на Рама, показва положителен пример “как нещо малко, което не изисква значителен финансов ресурс, може да бъде въздействащо и да послужи като катализатор за промяна”, обяснява архитектът.
Красива, но фасада
Разходката по основните булеварди на Тирана, измежду цветните сгради на града, безспорно впечатлява посетителите на албанската столица. Макар Кейт и Саймир да не отричат положителния резултат действията на Еди Рама в началото на века, когато поема кметския пост в Тирана, двамата архитекти констатират, че въпросното пребоядисване е засегнално само фасадата на сградите по протежението на големите булеварди. И то не просто фасадите, а онази част от тях, която има изглед към улицата.

“Тази намеса в градска среда беше малко или много фасадна. От една страна качеството на боята, която беше използвана, не е най-доброто и тя бързо избледня след по-малко от 5 години. От друга, тя касаеше само външността на жилищните сгради, но не и това, което беше вътре. Това беше едно действие, което имаше за основна цел да привлече внимание”, казва Кейт Дхрами.
Друг недостатък, който архитектката изтъква, е липсата на контрол върху палитрата от цветове, които са били използвани, подобно на други цветни селища като Чинкуе Тере в северната част на Италия, където има няколко определени нюанса, които могат да бъдат използвани върху фасадите на сградите.
Налагане на нова идентичност
Това, което Рама прави като нов управник на града в изцяло нов исторически етап от развитието на Албания, според Саймир Кристо, е да наложи “своята собствена идентичност”.
“Правя исторически паралел с фашистката окупация на Албания, когато за по-малко от пет години новоосновано бюро по архитектура и градоустройство в Тирана разработва повече от 1200 проекта за града – главозамайващо количество дейности. Причината е, че всяка власт иска да въведе своята идеология.След 1945 г. комунистическият лидер Енвер Ходжа се опита да разруши стария пазар, премахна и сградата на общината в Тирана, за да построи на нейно място Националния исторически музей”.
Такъв тип действия, според преподавателя по архитектура, свидетелстват за опита на всеки нов управляващ да наложи почерка си, без непременно да съхрани наследеното от преди него.
“Това, което Еди Рама направи, е още един пример за създаване на нова фасада, така че да се утвърди присъствието на нова политическа сила”, обобщава Саймир Кристо.
Цветната революция на Еди Рама в началото на века привлича международно внимание, на което до този момент албанците не са свикнали. Не и ако то е предизвикано от нещо позитивно.
“До онзи момент ние бяхме хората, които емигрираха към Европа с големи претъпкани автомобили. Ние бяхме възприемани като нечисти, агресивни и обезверени”, обяснява Кейт Драхми.
Инициативата в първите години на 21-ви век на тогавашния кмет на албанската столица получава подкрепата на повечето хора, въпреки че те не са предварително консултирани.
“Беше авторитарно действие с презумпцията, че гражданите не знаят какво искат”, коментира Дхрами и обръща внимание, че няма как да се знае дали даден вид изкуство ще постигне ефект или не, докато не бъде реализиран и публиката не се срещне с него.
Изкуството е сила. Гражданите – също
Промените в градска среда обаче трябва да бъдат комуникирани с гражданите на населеното място, категорични са Саймир и Кейт. В противен случай рискът е те бързо да станат обект на вандализъм, показва опитът на Кристо.
През 2013 г. студентите на преподавателя работят по изграждането на детска площадка в един от районите на Тирана. Два месеца след откриването на обекта става ясно, че някои играчки липсват. След още няколко месеца вече няма нито една играчка. “Вината беше изцяло наша”, признава Саймир. “Ние не попитахме местните в началото дали искат и дали имат нужда от детска площадка на това място.”
При следващия подобен проект е проведено допитване до гражданите от какво всъщност имат нужда те. “Дори ги помолихме да дарят по 1 евро на човек. Така събрахме 200 евро, което на практика е нищо, но е акт на участие”, разказва Саймир, който наблюдава как този път родителите полагат усилия за поддръжката на съоръженията. “Мисля, че това е начин да се култивира чувство за принадлежност на гражданите към града”, казва архитектът Саймир Кристо.
В крайна сметка, Кейт Дхрами вижда позитивното на фона на проблемите, пред които е изправена албанската столица.
“Като дете възприемах Тирана като хаотична в негативния смисъл и забелязвах само лошите нещо. Днес се възхищавам на тази лудост, която се случва в Тирана”, разказва тя.
И до ден днешен тя не е убедена, че родният й град е място, където може да се живее пълноценно, защото се “усеща напрежение по улиците, от трафика, хората крещят, има твърде много цветове, шумово замърсяване и замърсяване на въздуха”.
“Но въпреки това има живот. Какво да повече искаме? Има много живот и това някак си те зарежда”, категорична е тя.
“Има някои неща, които трябва да се подобрят, за да се осигурят минимални стандарти за живот, но не мисля, че някога ще бъдем в позиция да регулираме и контролираме всичко. Никога няма да бъдем като скандинавските държави, а и не мисля, че трябва да се стремим към това. Трябва да прегърнем нашето разнообразие и да го обикнем. А защо не и го оцветим още повече?”, пита се Кейт.