Снимка: Кадър от видео.
Три дни от живота на едно управление, пише Светлана Джамджиева в анализ за „Клуб Z“, който „За истината“ препубликува.
ака де, няма да ги чакаме сто дни. Кой знае какво още ще наговорят дотогава.
Действията са много важно нещо, и на тях разчитаме. Но говоренето, така наречената комуникация, засега, поне мен, ме изпълва с тежки подозрения.
Ден първи: Антон Кутев, многоразряден говорител, гласувал за назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС, обявява, че „нашето Народно събрание“ е различно от „вашите Народни събрания“. Някакси не подлежи на коментар, но да се опитаме: Народното събрание, така наречения Парламент, е избран от хора с различни възгледи и убеждения. Там би следвало да бъдат представени техните избраници. Това, че имаш мнозинство, не те прави собственик на парламента. Познавам много разочаворовани, които се опитаха да го „приватизират“. Комсомолската бодрост на Кутев навежда на мисълта, че някои хора са в състояние да настъпят една мотика много пъти.
Пак ден първи: Слави Василев, телевизионният избраник да пропагандира една личност и една партия, преди тя да бъде създадена, със средностатистическа глупост и уверен наивитет реши да обяви своята представа за медийна политика. „Излизам, правя изявление, и посочвам жураналистите, които да ми задават въпроси. Надявам се колегите ми да ме последват.“ Бойкоборисовите мисирки дори не могат да изклявкат след това заявление. То е толкова откровено в тъпотата си, че се замисляш дали не е разумно Радев да забрани на някои от своите хора да се изказват публично.
Ден втори: Благообразно изглеждащият и благоприлично говорещ Проданов (само дето не знае кой е президент и кой премиер) дава ясно да се разбере, че в тази управляваща сила лявата ръка не знае, явно програмирано, какво прави дясната. На всеки въпрос относно партийната политика той уж елегантно отговаря, че това не е в „неговия ресор“. И оттук някакси става ясно, че никой не знае какво става в „ресора“ на другия. Това силно напомня на определени организации, в които знаеш само кои са в твоята „ядка“.
Пак ден втори: Така обявеният за гуру на Радевската стратегия Иво Христов се смее. Смее се през цялото време и не отговаря на въпросите, коите смелият Георги Любенов се опитва невинно да не му зададе. Или поне да не ги повтори. (Апропо, Любенов е железен като живак – мното малко хора биха издържали този „смях“). Никой не го пита за позициите му в Европарламента, но когато му подхвърлят за „министъра на съветската пропаганда“, той казва колко грозни и незначителни са питащите. Завиждал уж за нечий медиен комфорт, при това даден на „партии с отпаднала необходимост“. Да, арогантността не е порок, но навежда на мисълта, че носителят й през цялото време живее с чувството, че не е получил необходимото признание и пост, които е заслужавал. Е, пост вече има – отговаря за човешкото развитие, пази Боже. Някак не ми се ще точно този да ме „развива“. Георги, питай го чий е Крим…
Ден трети: Немам нерви.
В интерес на истината, Румен Радев се държи най-прилично от всичките си избрани говорители. Което е хубаво – дава възможност на всички „преобръщенци“ да кажат: „Преди го критикувахме, защото беше лош, вече е добър“… Но разностилието ме навежда на някои мисли: или има самоинициативи по фланга, което не е присъщо за военните управници, или ни пробвате – докъде ще ни издържат нервите. Е, три дни.
Не са ви добри първите три дни, г-н премиер. Ама хич. Ще получите медиен комфорт от тези, на които си платите – по стар български обичай. Мога да ви ги изброя поименно, но и вашите рупори ги знаят. Но микрофонът сам по себе си е важно нещо – извадете го от устите на някои придворни.
