„За истината“ препубликува анализ на Иво Беров от „Дойче Веле„.
Защо Борисов почти никога не участва в пряк телевизионен дебат? От страх, че няма да се справи? Ако журналистите наистина искат, и ако могат, те са в състояние да го накарат. Но едва ли някога ще стане. Знаете ли защо?
Един от гостите в предаването „Панорама“ на БНТ отбеляза по повод президентския дебат в САЩ, че българските политици не се явяват на дебати и сякаш нарочно ги избягват. Водещият се съгласи с това твърдение, а останалите гости си замълчаха.
ПолитициТЕ отказвали
На пръв поглед българската национална медия, журналистите и анализаторите сякаш са си свършили работата, отправяйки към политиците справедлив упрек. Наглед всичко е както трябва, всичко е точно. Само дето не е вярно. Това е лъжа, вероятно неосъзната, което не я прави по-малко вредна.
Защото не е вярно, че политициТЕ отказват да се явяват на дебати. Преди изборите бившият премиер академик Денков, например, покани на дебат бившия премиер Борисов със следния призив: „Каня господин Борисов на публичен дебат по някоя от обществените телевизии. И двамата сме били премиери, и двамата сега сме кандидати. Нека да минем през темите, които интересуват хората. Готов съм да говоря за всичко – от доходите, през инфраструктурата, до международните предизвикателства на България. И нека хората да видят и сами да преценят. Да направят своя информиран избор“.
Защо Борисов не ходи на публичен дебат
Бойко Борисов, разбира се, отказа да се яви на подобно публично обсъждане. Той сякаш никога не се е явявал на пряк дебат със свой съперник (обажданията му по телефона са нещо различно). Впрочем не. Яви се веднъж, преди много години, срещу Сергей Станишев, придружен от двама секунданти (асистенти). И се провали. Почти нищо смислено не успя да каже. Говореха повече секундантите му. И оттогава нито веднъж не се е яви на дебати. Знае си, че се представя зле. Друго си е да говориш пред почитателки или журналисти-мисирки (както самият той веднъж ги нарече).
В онова предаване обаче името му не бе споменато. И въобще по националните медии много рядко споменават имената на политиците, към които се отправят укори или обвинения. Вместо това се обобщава. Не Бойко Борисов не се явява на дебати, а „политициТЕ“.
Това е един много удобен и разпространен похват. Отправяш уж справедлив укор към властимащите, без да се опасяваш, че някой ще се разсърди и ще се обади по телефона на началника ти. Нали не си споменал никакво име.
Начини има
А иначе журналистите могат, ако искат, да накарат един политик да участва в дебати. Може например, преди всяко публицистично предаване, телевизиите да показват празен стол и да съобщават името на онзи политик, който е отказал да участва в сблъсък със съперника си. А има и много други начини. Ако наистина искат. И ако могат. А дали искат и могат ще се види преди новите изборите. Но едва ли ще стане. Защото е много по-лесно се правят безсмислени и доста често лъжливи обобщения.
Като тези например:
Политиците нехаят за нуждите на хората. Не помагат на земеделието (на зърнопроизводителите, най-вече). Пренебрегват частния бизнес (ресторантьорството, най-вече). Не полагат грижи за образованието и здравеопазването. Не отделят достатъчно пари за културата. И на женския шахмат не помогнаха.
Внушения, които не отговарят на истината
Такива са, ако не точните думи, то със сигурност внушенията на голям брой медии и журналисти от години насам. А когато в продължение на години по един или друг начин си внушавал, че политиците не мислят за народа (защото всички са маскари), умолително-трогателният призив към избирателите: „Гласувайте! Не оставяйте друг да решава вместо вас“ звучи нагласено и нелепо.
А след поредните избори влезе в употреба и още едно обобщение, с което беше обяснявана слабата избирателна активност: „Избирателите наказаха политическата класа“. Мъдро и проникновено обобщение, наистина, само дето не е вярно. Със своя отказ да гласуват хората не наказаха политическата класа, а напротив – те донякъде я утвърдиха и насърчиха в лицето на Бойко Борисов и Делян Пеевски. Това, че двамата не могат да съставят правителство си е съвсем отделен въпрос.
Но има и по-лошо. Дългогодишните медийни внушения, че политиците не изпълняват задълженията си и не мислят за народа, насърчават не само популистки, но и чудати (понякога и чудовищни) обществени образувания.
Отговорността на четвъртата власт
Така че и журналистите (или поне голяма част от тях) също имат вина за политическата криза. А четвъртата власт предполага и значителна отговорност – наравно с другите видове. Защото да, журналистите имат право да казват мнението си.
Но в България те очевидно имат и още много други права – например да канят предимно онези, които прокарват изгодните за собственика на дадена медия внушения. Или да се сърдят, когато някой ги укори за нещо непрофесионално. Впрочем, сякаш никой вече не смее да ги укорява за каквото и да било. Защото може да се окаже опасно.
В никакъв случай не бива да се казва, например, че сред тях има посредствени или продажни. Или пък – съотговорни за сегашната политическа криза. Да, отговорни и виновни са. Но не всички, само някои от тях. Само посредствените и продажните.