BG | EN

Историята на...

Здравка Евтимова: „Надеждата е първата стъпка по пътя към всяко високо постижение“

Здравка Евтимова. Снимка: издателство „Слоун Старшип“

За България и българската литература се говори на десетки световни езици и безспорен принос за това има българската писателка и преводачка Здравка Евтимова.

Разказите и романите ѝ са публикувани в над 30 страни по света, преподават се в училища в Европа и Северна Америка и са удостоени с редица национални и международни награди. Тя е първият писател в света, отличен с новоучредената награда за фантастика на името на американския учен и изобретател Томас О’Конър Слоун за романа си „Той носи моето мълчание“ (2023 г.). Признанието си засвидетелстват и читателите на американската платформа „Критърс“, които избират „Той носи моето мълчание“ за най-добър роман на 2024 г. в категориите „Фентъзи и научна фантастика“ и „Магически реализъм“. Вижте какво каза Евтимова за „Америка за България“.

Магията на Здравка Евтимова е в умението ѝ да създава пълнокръвни герои, които ту разсмиват, ту натъжават, ту вбесяват, но които е трудно да не заобичаш. Хем обикновени, хем необикновени, те се опълчват на малодушието, корупцията и насилието и преодоляват дори най-тежките изпитания с почтеност, човечност и много труд. В произведенията ѝ надеждата остава жива дори когато мракът е най-гъст.

Здравка Евтимова е автор на 7 романа, 8 сборника с разкази и е превела над 25 романа от английски, американски и канадски автори на български език, както и произведения на български писатели на английски език.

В интервю за бюлетина на Фондация „Америка за България“ Здравка Евтимова сподели какво я вдъхновява и какво обнадеждава в българското общество. Разказа ни и за силата на обикновения човек, за орисията на писателя и за обичта си към ромите.

Фондация „Америка за България“: Герои във Вашите произведения са най-обикновени хора. С какво Ви вдъхновяват те?

Здравка Евтимова: Животът ми така се е стекъл, че аз общувам точно с такива хора, които сутрин стават в 5 – 6 часа, за да хванат ако не първия, то втория влак от Перник към София. Живяла съм и продължавам да живея в Перник, където почти всички хора работят много упорито, за да могат да осигурят хляб на масата за децата си. Това са хора със съзнание, че децата им са родени да получат добро образование, да спечелят място под слънцето благодарение на своите знания, уменията, които ще придобият вследствие на упорит труд. Ключовата дума за тези обикновени хора е от една страна постоянството и трудът. А втората страна на техния живот, на всеки един от тези, които наричам обикновени хора, а всъщност са и моторът, и горивото, придвижващи човечеството към по-голяма човечност, е талантът им. Аз съм убедена, че всеки човек е роден с талант, без изключение. Един човек пише, друг рисува, трети поправя повредени уреди или коли. Друг пък притежава, както ние го наричаме, чар, за да събуди усмивката в някой посърнал човек, да се превърне в сърце на компанията. Това също е безкраен талант. И тук е отговорността на хората с по-голям жизнен опит да открият таланта в събеседника, в съседа, в колегата, но най-вече в младостта.

Работѝ по такъв начин, че този талант да се разгърне и да се развие. Точно това правят „обикновените“ хора. Те разбират, че имат стойност, че те не са родени някой да ги мачка, да ги води за носа, да ги натика в някой ъгъл. Обикновеният човек не може да бъде натикан в ъгъл, защото в течение на живота си първо от родителите си, после от училище, той разбира, че носи в себе си сила. От него зависи дали тази сила ще бъде използвана за нещо градивно – да доведе общността, семейството, града си към добро или пък да я използва за нечестно придобиване, за измами, за лъжи. И тук вече ролята и на семейството, и на общността е по такъв начин да насочи човека, че талантът да тръгне към подобряване състоянието на общността.

Много богаташи са загинали най-безславно, обградени от златни предмети и огромни банкови сметки. Но историята не ги е запомнила. Историята е запомнила тези, които са създали нещо за човечеството, за общността, лекарство за някоя болест. Спасили са дете, построили са университет със собствени средства, намерили са талантлив човек и са подкрепили неговото развитие.

Далеч съм от мисълта, че обикновеният човек е само добър или само лош. Човекът е сплав от благородство и от злост… Така трябва да действаме, че да привлечем именно добрата страна на човека, на нея да заложим. И когато човек се почувства оценен, когато се убеди, че талантът му е открит от хората, че е сътворил нещо добро за някого, тогава този талант има стойност.

„Америка за България“: Тоест дори злодеят може да бъде привлечен за добро? И това ли е начинът – винаги да се обръщаме към добрата страна на хората?

З.Е.: Има една такава поговорка, че миналото е урок, а не доживотна присъда. Тоест човек може да е направил нещо много отблъскващо, но то не би следвало да бъде доживотна присъда за този човек. Злият човек според мен е човек, който е загърбил таланта си, загърбил е именно възможността да направи нещо хубаво.

Има латинска поговорка „Веднъж предател, винаги предател“, но аз смятам, че естеството на човешката природа е тъкмо противоположност на предателството. Човек е роден за нещо красиво. Предавайки доверието на някого, държейки се отвратително с някого, за да използваш неговата сила, всъщност заличаваш най-силното у себе си, човешката характеристика, която носиш. Така че предателството, колкото и да ни издига понякога в йерархичната стълбица, неминуемо ни съсипва.

Човек не може да няма сетиво за този нравствен провал, който преживява. Аз винаги съм си мислила, че има нещо общо между най-богатия човек и просяка. Общото е не само, че са се родили и че ще загинат, а че споделят милиардите години еволюция, които са създали едно такова сетиво за почтеност, за честност. И когато човекът, който е крал и убивал, понякога се събужда нощем, или пък най-случайно през деня, когато му звъни телефонът, усеща някаква болка под гръдната кост или дискомфорт. Аз мисля, че това е езикът на милиарди години еволюция. Човекът не може да го ослепи това сетиво.

В моето съзнание – може да съм много наивна, но смятам, че сбъркалият, сгрешилият човек не е обречен на един тягостен духовен затвор. Той може да направи обрат в живота си, да вложи парите си така, че да помогне, ако иска да изкупи вината си. Човекът, който е мамил, човекът, който е съсипал човешки съдби, не иска да живее сред едно духовно пепелище, защото той се превръща в онази отровна пепел, която стели навсякъде пред погледа му. Тази пепел покрива неговото мислене и неговия живот, колкото и бляскав да е той. И затова много се надявам такъв човек да премахне тази пепел или поне да се опитва да направи слоя на тази пепел по-тънък, като направи нещо добро.

„Америка за България“: Какво се случва с хората, които изберат обратното – да не се поправят?

З.Е.: Това е тяхно дълбоко нещастие. Това е човек, заобиколен с огромно ѝмане, с прескъпо имущество, но той не може, както можем Вие и аз, да отиде да изпие едно кафе, без да бъде заобиколен с двайсет въоръжени до зъби охранители. Ние не се страхуваме, че някой ще ни гръмне, защото сме причинили нещо отвратително…

Аз мисля, че единственият начин този човек да се почувства отново нормален – нормален, в смисъл да може да се радва на децата си, без тънки сметки къде да ги спусне с някакъв парашут, как да ги уреди, каква поредна схема да направи – е да каже, „Нека днес да купим някакъв апарат за преждевременно родени бебета. Аз днес ще направя един стадион в нашия град, за да могат хлапетата да играят футбол и да се роди един страхотен футболист, наследник на Христо Стоичков. Ще направя велоалея в тоя град“. Това ще е първата стъпка този човек да усети, че правенето на нещо полезно – не за него, не за неговата банкова сметка, не за неговото семейство, а за непознати – всъщност е извор на неподозирано усещане.

„Америка за България“: Какво Ви натъжава в обществото ни?

З.Е.: Аз обичам да подреждам камъни – това е в семейството, дядо ми е бил каменар. Подреждам камъните, за да не влизат овцете на моето малко местенце до Радомир… Знам, че отдолу в основата трябва да стоят най-здравите камъни. Сложиш ли един слаб камък отдолу, стената се събаря.

Понякога в основата застават едни малки камъчета – хора, които не могат да понасят тежестта, бремето за изграждането на нашата държава. Би следвало в основата да стои най-здравият, най-издръжливият, най-коравият, с най-голяма тежест човек, за да може да понесе след това не само трудностите, но и отговорността, която другите камъни, тоест другите хора, ще внесат в живота му. Натъжава ме, че в основата попадат песъчинки, които не могат да носят такава тежест.

Убедена съм, че условията днес, толкова трудни за преодоляване, неминуемо ще родят хора, способни да носят такава тежест. Препятствията, тежките времена създават и големи политици, и големи писатели, и големи учени. Човек трябва да усети болката и тежестта, за да се събуди, да се отприщят у него онези енергии, които ще го накарат да се съпротивява срещу безчестието, срещу корупционните схеми.

Да, парите са нещо прекрасно. Готови пари бързо се харчат. Много се моля за всеки един човек, не само в нашата страна, навсякъде по света, да възпитаваме децата си така, че да не зависят от нашите пари. Напротив, да бягат от нашите пари и да сме оставили в тях желанието да могат сами да печелят по достоен начин. Когато разглезваш един човек, когато му даваш даром нещо, когато го спуснеш на пост, за който той не се е борил, ти му правиш изключително лоша услуга. Ти правиш престъпление спрямо него, защото този човек усеща своята нищожност.

Пред човека, който не е натрупал знания и умения, са открити три пътища. На първо място да бъде раболепен. „Господин началник, какво прелестно сако, какъв прекрасен доклад сте създали. Какво мъдро изказване!“ Пътят на раболепието води до пълзене бавно нагоре, но стига съвсем ниско. Вторият път на човека, който не притежава знания и умения, е доносничеството, а третият път, един от най-тежките, е предателството.

Възможно ли е човек да превъзмогне всички тези отблъскващи пътища? Разбира се, че е възможно. Човешкият ум е буден. Учи – дори да е късно, дори да си вече възрастен – почни да учиш това, което обичаш. Ти си учил, да речем, компютърни науки, но обичаш да работиш в детска градина. Учил си финанси, седиш в една банка и пълзиш или си доносник, а обичаш да работиш в детска градина с малки хлапета. Да им пускаш на хлапетата в малкото градче „Годишните времена“ на Вивалди. Едно хлапе на пет години да каже, „Това е „Пролетта“ на Вивалди, мамо!“ А майка му, която, да речем, продава банички – нищо лошо в това да не обича Вивалди, просто някой не е открил ушите ѝ за тази прекрасна музика – да каже, „Ама кой е тоя Вивалди? Откъде го познаваш?“ Но детето знае. И това е направил човекът, който е разбрал, че не е роден да бъде доносник, че не е роден, да бъде предател, че не е роден да бъде ласкател.

Никога не е късно да избягаш от тия предателства, ласкателства, подмазвачество и доносничество. Не е късно, стига да се удариш по главата и да кажеш „Абе, какво правя аз тука?“ Да, децата в градината цял ден ще пищят, няма да искат да си ядат супата, ще се търкалят. Аз ще се чудя как да ги укротя, но вечер се прибирам щастлив.

Аз говоря от личен опит. Моята дъщеря завърши финанси и не искаше да работи в банка. Сега работи в детска градина. Прибира се с радост и ми разказва за Ванчо, за Даниелка… Виждам как се усмихва. Виждам как къщата ѝ светна и нейните деца светнаха, като намери мястото си.

„Америка за България“: Познавате ли много щастливи хора?

З.Е.: Познавам щастливи хора. Те не са богати хора, в смисъл да имат милиони. Те са хора, които си взимат заплатата, спестяват, имат градина или пък ако нямат градина, обичат да ходят в планина, водят децата си в Музея на илюзиите, в „Музейко“. Хора, които се чудят сега детето като направи 8 грешки на диктовката, как да оправят диктовката, така че да станат три грешки, а детето на другия ден се връща с 10 [грешки]. Тия обикновени неща всъщност са част от щастието.

Най-вече щастливи хора познавам, които са здрави, или някой болен от тях се е върнал отново на територията на здравето.

Това щастие не е постоянна величина. Понякога човек има чувството, че е пропаднал в някаква пропаст, но разбира, че ако не се огъне, ще превърне тази пропаст в природна забележителност и ще каже, „Хора, елате да видите тук отдолу какво има. Има една вода, която е богата на желязо. Който има анемия, може да си налее тука едно шише“ и тази пропаст ще се превърне в нещо много полезно.

Ние носим щастието в себе си, както и нещастието и мрънкането. От нас зависи дали ще мрънкаме, или просто ще търсим желязната вода на дъното на пропастта.

„Америка за България“: Вие откъде черпите своята „желязна вода“, какво Ви зарежда с надежда?

З.Е.: От малките неща, от много малките. Например, когато много бързам и изпускам влака, но в последната минута се мятам на него, съм толкова радостна… Когато ашладисвам и дръвчето се е прихванало…

При ашладисването се използва дивото растение, дивата джанка, която не се страхува от дъжд, от вятър, от киша, от студове. Слагаш на нея кайсия, праскова, бадем и избуява едно много здраво дърво с желани плодове. Така е и с хората. Отиваш при някой човек, който да речем не е чак толкова образован, толкова блестящ, но е много здрав и неустрашим, защото е живял при не особено ласкави условия и не се е прекършил. И когато ти сложиш в този човек желание да поема от културата на света, от световните постижения, когато на този човек му кажеш, че може, че има много силен и остър ум, че е съобразителен и го подтикнеш да учи, тогава получаваш здрава фиданка със здрава основа. С така нареченото духовно ашладисване правиш възможно човекът да се развие. Ето това аз наричам извор на надежда.

Сещам се за Ботев, който казва, „Проклет бил човек вуйка ми! / Проклет е, майко – казвам ти.“ Казвал вуйчото, че „ще да гния в тъмница, / и ще ми капнат месата / на Кара-баир на кола!“ Всеки човек има слаби страни. Започнеш ли да му натякваш, „Ти си абсолютен некадърник, ти си графоман, ти за нищо не ставаш“, всъщност заравяш човека, затрупваш го с кал. Някои са като Ботев, той има силата да докаже, че е блестящ. Но някои хора нямат тази духовна енергия. Затова наша отговорност е да не предричаме на някого, че „човек няма да стане“. Напротив! Нека се обърнем към него с думите „От тебе зависи да станеш човек. И аз ти го казвам, че можеш да станеш. Аз го виждам в тебе, защото съм живяла поне двайсет и пет години повече от тебе. Сега може да не ми вярваш, но то блъска в очите. Вярваш, не вярваш, то е в тебе“. И човекът се замисля, иска да постигне нещо високо и трудно. Това ми дава надежда.

Аз бях учител и сега в Софийския университет водя творческо писане. Когато открия една красива метафора в разказа, първо към нея насочвам вниманието на студента. Да видите как грейват очите му! На следващия път пише още по-красиво. Това кажи на човека – нещо добро, за да знае. Но ако излъжеш, ако го ласкаеш, ставаш абсолютен престъпник, защото заблуждаваш човека. Задачата ти е да посочиш конкретен пример, един, два, двайсет, за да знае кое е доброто и върху него да съсредоточи вниманието си, усилията си. Аз вярвам, че така се ражда светлата надежда. Намери доброто, кажи го открито на младия човек, посей го в мислите му. Надеждата е първата стъпка по пътя към всяко високо постижение.

„Америка за България“: Тоест не вярвате в критиката като способ?

З.Е.: Вярвам в критиката. Тя е безценен инструмент, но критиката бива два вида. Едната е унижаваща и смазваща. Знаем как е било посрещано „Лебедово езеро“ на Чайковски – че е било проводник на западно влияние, че съсипва руската духовност. Знаем операта „Кармен“ от Бизе как е била оплюта. Знаем творците – колкото и да са устойчиви – как са се почувствали съкрушени.

Най-добрият критик в крайна сметка е животът. Знаем за поетесата Емили Дикинсън, която е родена през 1830 година. Написала е над 1800 стихотворения, от които само 10 са публикувани приживе и то в неспециализирани, а не в литературни списания. И тук аз имам един много интересен възглед за наградите. Наградите са нещо прекрасно, но Емили Дикинсън не е получила нито една награда през живота си, а нейни съвременници са получавали. Тях никой не ги помни, пък нея я знаят. Но ето пак благодарение на сестра ѝ, която е успяла да намери издател и то не богат, а един малък издател, за една малка книжчица, откъдето е започнал походът на стихотворенията на Емили Дикинсън към сърцата на читателите.

И тук ми се иска да споделя една интересна мисъл за ролята на литературната критика – написана от английския поет У. Х. Одън. Той казва, „Има незаслужено забравени книги, незаслужено запомнени книги няма“.

„Америка за България“: Героите във Вашите книги се запомнят със своите таланти, граничещи със суперсили. Можем ли и ние, хората от живия живот, да превърнем талантите си в суперсили? 

З.Е.: Във всеки момент от живота си човек търси определено свое качество, което му помага да се справи с предизвикателствата. Много ми харесва, че младостта в България вече не казва „огромен проблем“, а „предизвикателство“. Самата дума показва, че младите хора са готови да се справят с него. Използват много често и израза „Няма проблем“. Тоест мисленето е много практично, насочено в посока разрешаване на някакво затруднение. Смятам, че във всеки момент различен компонент от енергията, която притежаваме, може да се превърне в суперсила. Понякога способността ни да утешим човек е суперсилата, друг път тя е способността ни да не го утешим. Тук е от съществено значение дали сме добри психолози, дали сме привързани към човека. Прави ми впечатление, че много хора вече не казват „Обичам те“, а предпочитат „Грижа ме е за теб“, което за мен е много по-силно. Обичта е нещо нетрайно. Тя е като едно нетрайно химическо съединение, което при най-малко нарушаване на условията се разпада. Но „Грижа ме е за теб“ означава, че аз ще вървя до теб и когато си болен, и когато си ме ядосал, и когато не мога да те гледам.

Ето това е най-голямата сила на всеки човек – да създава трайни отношения с хората. Може би една от големите сили, най-важният компонент на енергията на хората, това, което вие наричате „суперсила“, е способността да не правим прибързани изводи. Има една английска поговорка „Least said, soonest mended“ – колкото по-малко кажеш, толкова повече даваш възможност да се оправят нещата. Колкото и да са ни обидили, да посрещнем обидата с достойнство и спокойствие. Когато предоставим пространство на човека до нас, който ни е обидил, да осъзнае какво е направил, всъщност му даваме шанс да промени отношението си.

„Америка за България“: Ваши творби се преподават в гимназии в Европа и САЩ. По-голяма ли е отговорността, когато аудиторията е младежка?

З.Е.: По-скоро много ми е интересно как ще тълкуват това, което съм написала в тези страни. Тук отговорността е насочена в това, което работя сега и, дай Боже, в това, което ще работя в бъдеще. Мисълта, че в тези изпълнени с напрежение условия хората отделят от финансите си, за да купят една наша книга, означава, че те ни възлагат доверие. Точно това па̀ри в съзнанието ми – бих мразила себе си, ако излъжа, ако подведа човека, ако предам неговото доверие, ако се окаже, че си е дал трудно спечелените пари за нещо, което е всъщност отпадък.

„Америка за България“: Вие не само пишете, но и превеждате, включително собствените си книги. За преводач или за писател се смятате най-вече? 

З.Е.: Всичко мое, което е излязло в САЩ, Великобритания и Канада, съм го превела аз, но… то не е като да превеждаш чуждо произведение. Някой път така затъвам на места, че не мога да изляза с една фраза две седмици и го пренаписвам по друг начин. Дори променям цялата картина, защото аз съм авторът и имам право да го правя…
Мога да оценя колко мъчителна е работата на художествения преводач. Докато пишеш, все пак по някакъв начин ти е, ако не щастливо, то поне се чувстваш свободен. Когато превеждаш, докосваш най-трудно постижимото изкуство – да преведеш магията, да преведеш живота, създаден от един автор, и да ги дадеш на другите хора, под друго небе. Затова ръка целувам на художествените преводачи, на добрите, на тия, които казват винаги може по-добре и се стремят да е още по-добре.

Писането e – тук не се шегувам – аномалия. Ако превеждам, ще спечеля пари. Ако пиша, много по-малко или нищо няма да спечеля, но продължавам… Например защо един човек обича да плува? Защо друг обича да отглежда цветя? Защо трети обича да колекционира фигурки от стъкло? Ти пишеш, защото не можеш да победиш неправдата по света, не можеш да се справиш с това, че си подложен на нещо мъчително и не можеш да го промениш. Когато го опишеш, по някакъв начин ти олеква. Когато беше болен синът ми, аз написах за него една книга. Не съм лекар да му помогна, но я написах… Аз си мисля, че поне един електрон от тази история е попаднал в него и му е помогнал да оцелее. Да подреждаш думи и образи в история правя с удоволствие. Не, удоволствие е твърде малка дума – работил си цял ден, никой не ти е донесъл нещо на тепсия, отмалял си, пък вечер вместо да спиш, пишеш. Защо? Ами защото сигурно си глупав, но човек е просто така орисан.

„Америка за България“: Отчасти на Вашата орисия дължим забелязването на българската литература от света. Защо според Вас е добре да ни чуе светът? Какво можем да му кажем?

З.Е.: Историята на нашия народ е всъщност историята на един огромен белег, който казва „Аз победих“. И затова светът би следвало да научи за нас, да разбере трагизма, с който е пропита нашата история. И това, че българският народ успява да превърне трагизма в победа.

Втората причина е, че ние сме 7 милиона българи, но България е една ковачница на таланти. Срещам се с хора в различни градове – наскоро бях в Белене, в Радомир, в Сливен, в Добрич, във Варна. При срещите с хората те ми дават онова, което са написали. И аз в книгите, които са ми подарили, откривам много, много красиви неща. Народ, който чете и който пише, няма никога да се стопи, няма никога да изчезне… Затова е необходимо светът да види как в нашата седеммилионна България не само са се раждали, не само се раждат, но и ще се раждат талантливи деца. Просто сме орисани да създаваме таланти. И не само в литературата – и в математиката, и във физиката. Имаме изумителни художници, музиканти, философи, лекари.

„Америка за България“: Едва ли има друг български автор, който с такава обич и емпатия да говори за българските роми и толкова много от героите му да са роми. Откъде идва тази Ваша обич и може ли литературата да я възпитава?

З.Е.: Тази обич към ромите има много просто обяснение. В Перник в квартал „Църква“ ние живеехме до ромската махала и аз играех с ромчетата и говорех техния език. Отначало не ме приемаха. Казваха, „Ти не си наш човек. Бегай оттук. Ще те фърлим в Мъниш“. Една рекичка. И са ме хвърляли два пъти.

Аз започнах да им разказвам истории и те ми заявяват: „Ако ни ареса тая история, че ти дадеме глина. Ако не ни ареса, че те фърлиме у Мъниш“. Най-хубавото нещо беше, когато ми направиха паничка от глина. Тогава не знаех, че има Шехерезада, но открих силата на думите. Разказвам една история и свършвам на много интересно място, например как баща ми гони едно прасенце и дотам. И те, „Какво стана с прасето, какво стана с прасето?“ Аз им разправям. И полека-лека не само панички, ами разбрах, че са ми дали и огромно приятелство.

Розичка и Мелиха бяха кранистки в металургичния завод, а аз работех като преводач в един институт в БАН. И те викат, „Ела да ти купим едно кафе“, защото взимаха много повече пари от мен. И сега са ми приятелки. Може би щях да се оженя за едно момче, Дончо, но ни се разминаха пътищата… Тази обич не е привнесена, не е изкуствена, много дълбоко вкоренена е.

И тук различията как се преодоляват? Преодоляват се, като се работи заедно с тия хора и се живее заедно с тях, а не им лепиш етикети… Не трябва да обиждаш някого заради неговия начин на живот, заради неговото мислене. Аз вярвам на човек, който работи последователно и качествено. Така че няма малцинство. Има човек, който е достоен, работи честно и почтено, има и мошеник, хитрец, който клинчи. Такъв не е в кръга на хората, на които ще се възхитя и с които ще пия чаша неделно кафе.

Тук задачата според мен е ромите да бъдат включени в образователната система, да учат и най-вече да има хора с очи, които да откриват техния талант, тяхното можене.

„Америка за България“: Описват последния Ви роман „Той носи моето мълчание“ като научнофантастичен роман, но във Ваше интервю казвате, че основната тема е истината. Какво за истината Ви беше важно да кажете?

З.Е.: В романа истината е начин да се преодолее смъртта. Истината е начин човечеството да се съхрани и всяко отклонение от нея автоматично връща човешката общност назад. Представете си, строите някаква сграда, случва се нещо, което вие предизвиквате. Строежът се събаря и трябва да започнете отначало. Такава беше, най-грубо казано, ролята на истината в романа за мен.

В лавината от дезинформация, която сега ни залива, може би моята професия на преводач ми помага или поне ме подсеща как да работя. Засичам нещо от седем, осем до десет източника, на които вярвам. Понякога източници, на които вярвам, дават противоречива информация, което много ме разколебава и тогава, когато има такива случаи – те не са много чести, но има – се обръщам към експерти в областта, които познавам и на които вярвам. Стремя се да стигна до това, което е достоверно. Достоверността е нещо много, много важно. Солженицин казва в „Архипелаг Гулаг“, „Ако добавим зрънце към истината, снижаваме многократно нейната стойност“ [цитатът е перифраза, бел.ред.]. Това е истината.

„Америка за България“: Не е ли прекалено трудно да се поддържа такава информационна хигиена? Как подкрепяте своите студенти например да поддържат по-добра информационна диета?

З.Е.: [Информационната хигиена] ни помага да държим носа над водата, иначе ще потънем в тази зловонна пяна от фейк нюз, пропаганда и т.н.

Младежта много добре борави с новите технологии. От друга страна тя е много практически насочена. Тоест онова, което младите откриват, се стремят да го приложат в живота си така, че по-лесно да се справят с дадена задача. Много ми харесва тяхното становище – „Аз го мога“. Често ми се е случвало да зная, че съответната личност е неспособна да постигне онова, което е заявила. Възможно ви е веднага да натриете носа на такъв човек, да му дадете нещо трудно за изпълнение и той да вдигне бяло знаме. Но това е непродуктивният подход. Първоначално възлагате нещо по-трудничко. Човекът се задъхва, запъва, мисли, мисли и накрая стига до решение, което е правилно. Сияе от радост. Така, стъпка по стъпка, му давате да разбере, че още не работи както би следвало, но от самия него зависи да се научи. В основата на този процес стои обучаващият! Младостта е много отворена да научава, да постига – и колкото по висока е целта, толкова нарастват уменията на младите хора.

Този текст е част от проекта „Великолепните жени на България“ на фондация „Америка за България“

Истината струва скъпо. Ако сте я открили тук – подкрепете ни!

Най-четени: Историята на...

Още от „Историята на...“