„За истината“ препубликува анализ на Александър Детев от „Дойче Веле“.
140 години след Съединението – български подвиг, постигнат от народа и неговите национални лидери, същият народ се лута в своята геополитическа идентичност. А днешните лидери явно не знаят къде е мястото на България.
Когато преди 140 години Източна Румелия се присъединява към Княжество България, българският народ постига най-големият подвиг в своята нова история.
Това твърдение не е преувеличено, защото въпреки дипломатическите неуспехи в опита Великите сили да бъдат убедени да подкрепят Съединението, острото противопоставяне на Руската империя и последвалата война със Сърбия, България успява да сбъдне значима част от своя национален идеал. Тя преначертава картата си, така че и до днес териториите от Горнотракийската низина до Южното Черноморие да са неделима част от пределите ѝ.
Къде е мястото на България днес
Озадачаващо е, че освободилият се тогава народ, воден от княз Александър I Български и видни национални герои като Захари Стоянов, е същият този народ, който днес се лута в своята геополитическа идентичност.
България днес е част от Обединена Европа, отскоро член на Шенгенското пространство, а само след няколко месеца – и на еврозоната. Но явно не съвсем.
Външното министерство на страната под ръководството на Георг Георгиев, известен основно с целуването на ръката на Бойко Борисов, избягва да заема категорични позиции на международната сцена. Най-категоричната за последните месеци вероятно е атаката срещу германската посланичка, „дръзнала“ да се появи на голям граждански протест за независимо правосъдие.
България не е водещ фактор за интегрирането на Западните Балкани в ЕС, макар да превърна тази тема във водеща по време на своето европредседателство през 2018 година. Страната, чиято външна политика и лице пред света се ръководи от два центъра – правителството на Бойко Борисов (макар и неофициално) и президентството на Румен Радев – не заема категорични позиции и по отношение на новите политики на Вашингтон, застрашаващи евроатлантическите устои, върху които е построен Западът (и светът) днес. Това са устоите, довели до това благосъстояние, на което се радва всеки един неин гражданин.
България няма такива лидери
Макар в своята политическа линия Борисов и подопечният му Георгиев да демонстрират преклонение пред Доналд Тръмп и Вашингтон, те нямат ни най-малък шанс да заприличат на лидерите на Финландия, да речем. Тя е изключително подходящ пример, защото е държава с население от 5,5 милиона – дори по-малко от това на България. Но въпреки този факт нейният президент Александър Стуб бе лично поканен от Тръмп на срещата със Зеленски и европейските лидери във Вашингтон през август, на която беше обсъждано бъдещето на Украйна и Европа. Според вътрешни източници Тръмп дотолкова цени Стуб, че финландският президент е един от основните козове на Брюксел, способни да убедят Белия дом в значимостта на подкрепата за Украйна и на партньорството между САЩ и Европа.
В България такива лидери няма. Те нито притежават харизмата на Стуб, нито са способни да убедят когото и да е било в каквото и да е било. Дори собствения си народ.
Да погледнем към Украйна, която е политически, идеологически и исторически партньор на България и дом на над 100 хиляди бесарабски българи. Подкрепата към нея по традиция, наложила се от началото на руската агресия през 2022 година, остава негласна. Тази линия се поддържа само и само да не бъде разгневен един сегмент от обществото, робуващ на руската пропаганда, а тя съвсем откровено си признава, че цели да разруши устоите на нашия начин на живот.
Молдова, която напоследък се превърна в абсолютен приоритет за Европейския съюз заради голямата война за надмощие, водена от Русия през Приднестровието, Гагаузия и милиардите рубли, които се изливат в купуването на гласове и на обществено мнение там, също не изглежда да е приоритет за София. „Падането“ на Молдова под руския ботуш ще означава пряка заплаха за НАТО, с която граничи в лицето на Румъния, и за Украйна чрез отварянето на втори фронт заради споделената граница. Да споменаваме ли, че и там живеят над 80 хиляди българи?
Необяснимо присъствие на парада в Пекин
Най-фрапантното клякане обаче се случи тази седмица – седмицата, в която предстои да отбележим Съединението. Вицепремиерът Атанас Зафиров посети военен парад в Китай, който по някаква необяснима за историците причина отбелязваше победата над нацистите във Втората световна война, воден от диктаторите Владимир Путин, Си Дзинпин и Ким Чен Ун. Какво прави Зафиров там е пределно ясно. Той е водещата фигура в БСП, която от години е проводник не само на руската, но и на китайската пропаганда в България. Озадачаваща е липсата на реакция от страна на премиера Росен Желязков, който коментира, че не знае за това посещение, разбрал е за него от медиите, а Зафиров бил в „годишния си отпуск“.
Докато Зафиров е в „годишния си отпуск“ и стои редом с диктатори и военни престъпници, България се кани да отбележи своя най-значим акт в защита на суверенитета и независимостта си. Акт, срещу който Русия се е борила със зъби и нокти. Акт, който изглежда абсолютно невъзможно да бъде повторен днес.
Когато на 6 септември се прекланяме пред подвига на българите от 19 век, е добре да се погледнем в огледалото на обществото, известно още като политическото му представителство, и да се запитаме: Quo vadis? Или по-конкретно: Накъде се луташ?
