Защо да горим човека?

Илюстративна снимка: Radian.bg

„За истината“ публикува анализ на Ивайло Дичев от „Дойче веле. Заглавието е на редакцията.

Помните ли как младите комсомолци на Цветанов се редяха пред ЦИК да регистрират първи партията си? После се появиха партията на Божков и формацията на Миню Стайков (макар профилът им да не е особено политически). Тези дни нова партия сформираха и Кирил Петков и Асен Василев, които се надяват да участват в следващото управление.

При кандидатите за президент е по-различно. Нито една от големите партии не посмява да излъчи сериозен конкурент на Румен Радев. Някои се оправдават, че ситуацията била безпрецедентна, смесвали се два избора, други пък нямали достатъчно пари, трети разбират добре, че неравната (според социолозите) битка ги поставя в положение „все лошо“ – и да не излъчат кандидат, и да излъчат губещ, все ще е щета. „Защо да горим човека?“, възкликна г-н Борисов, насочвайки ни към друго, по-правдоподобно обяснение: просто никой не иска да се жертва. 

Как беше преди?

Вярно, че не е много вдъхновяващо да участваш в предварително загубена битка, но политиката не е само победи; самото излизане на сцената носи нарцистично удовлетворение – питат те за разни неща, обсъждат те, ставаш известен и по-нататък това може да ти е полезно. Върнете се в началото на демокрацията, когато от телевизора ни държаха речи буквално стотици кандидати. Помните ли онази дама, която наричахме „Орел с ориз“ по името на партията ѝ или Петър Гогов от Клуба на репресираните, който, озъбен, ни съобщаваше, че няма нито една пломба? Един ден у нас с удивление открихме, че дори бояджията ни е кандидат за президент. Като помислиш защо да не е – получи трибуна да каже различни неща, които му бяха важни, влезе в историята. Той впрочем беше поет, условието да ни боядисва беше да четем поемата му за бога и дявола.

Засега тази година имаме само една такава кандидатура – на журналистката-патриотка. А на Стъки не достигнаха 25 дни живот, за да покрие изискваната 40-годишна възраст. Що се отнася до Костадинов, той използва повода да прави реклама на партията си, а пък проф. Томов просто продължава да упорства в своето политическо съществуване. И толкова.

Младите не искат да са политици?

Нещо като че ли се случи, политиката вече не ни привлича както лампата – мухите. Вероятно самото общество се поуспокои от драмата, наречена „преход“, и престанахме да очакваме чудеса и катастрофи. Но ако се огледате, ще видите, че подобни процеси текат не само у нас. Заредиха се предълги управления, които устояват както на избори, така и на вътрешни преврати – при демократични лидери като Меркел или Рюте, при полу-диктатори като Орбан, при съвсем диктатори като Путин и Ердоган. Да не забравяме и дългото управление на Борисов.

Доста странни бяха последните президентски избори в Америка, където основните трима претенденти бяха на възраст от над 70 години. Младите не се интересуват много от политика, освен в някакви решителни моменти, както беше у нас с протестите миналата година, а и самото политическо поприще е синоним на корупция. Колко по-важни и приятни неща има извън нея! Оптимизмът на хора като Макрон бързо среща (жълта) стена от негативизъм, каквото и да свършат; боя се, че такава ще бъде съдбата на българските му аналози Петков и Василев, върху които вече се изливат кофи вода (френският президент беше шамаросан от един неуравновесен човек, нали помните?).

Откъде тръгва упадъкът?

Не знам откъде идва този упадък на публичната фигура. Един проблем е ултра-конкурентната медийна среда, която търси да произвежда събития. Ако 99 пъти вземеш правилното решение, но веднъж направиш грешка, за какво мислите ще пишат? Друг цивилизационен момент е нарасналата нетърпимост на съвременния гражданин към всякакво възможно управление – неспособността му да делегира на някого да го представлява. Как ще се реши този въпрос не си представям. А от историята на великата Римска империя знаем, че финалният упадък се дължи, освен другото, на едно масово нежелание гражданите да заемат публични длъжности: с тях почват да се хващат само алчни, покорни, порочни хора.

Има и чисто български аспект на кризата. Все по-трудно ни е да излъчваме национални лидери. Прокарайте през ума си всичките имена, които се спрягат за кандидат-президенти. Професор, оперна певица, ортопед, съдия, писател, дипломат… Около кого от тези иначе достойни хора би могло да има консенсус? И не само защото като българи обичаме да се мразим.

Една скромна идея

Като че ли няма механизми за създаване на големи национални фигури и в културата, и в обществения живот. Не работят социалните асансьори вътре в самите партии – вместо да дават възможност да се издигнеш вътре в организацията, те принуждават амбициозния човек да си създава своя нова формация и в това роене съвсем се губи националният център. Вижте самия генерал Радев, създаден лабораторно от социолози, които са близки до БСП. Оказа се достоен човек, но защо не беше възможно да израсне вътре в средите на социалистите?

Предлагам скромна конституционна идея: да се върнем към Древна Атина, където публичните фигури са се избирали по жребий сред редовите граждани като форма на равенство и споделена отговорност. Обажда ви се автоматичен глас от ЦИК и чувате: „Уважаеми г-не/г-жо, избран/а сте за кандидат-президент на републиката. Моля в 24-часов срок да се явите за подаване на документи.“

В рубриката “Мнения” представяме различни гледни точки, които не непременно отразяват или съвпадат с редакционните позиции на “За истината”.

 

Истината струва скъпо. Ако сте я открили тук – подкрепете ни!

Истината струва скъпо.  Ако сте я открили тук – подкрепете ни!

Дарявам