До Бурса и назад: История за един изгонен от България, завърнал се да прави бизнеси, за да ги убият

Когато в края на май 1989 г. Тодор Живков се обръща с призив към
турската държава да отвори границата си с България, Себахатин Гьокче
още не подозира какво ще го връхлети само след седмица. Сега той е на 63
и едва сдържа сълзите си, помолен да разкаже за пътя натам и обратно в
Джебел. Градчето е недалеч от областния център Кърджали и е известно
със съпротивата на етническите турци срещу комунистическия режим,
потъпкал рождените имена и правата им. Всяка година там се правят
митинги, които някога бяха възпоменателни за жертвите на репресията, то
вече те са трибуна на политически клишета – но само на лидери и депутати
на ДПС. А с въпросните Гьокче не си представя да бъде свързан, въпреки
натиска от тяхна страна.

„Казвах се Стефан, държавното ми име“

В началото на 1984 г. той все още е Себахатин, работи като механик в цех
към местния АПК. Натискът за принудителната смяна на имената започва
още предната година, а в самия край на 1984 г. нахлуват военни части с
танкове, командировани милиционери, пожарникари, разказва той.
Информация за събитията в региона тогава почти няма, официалните
власти тръбят как всичко е спокойно и турците с радост сами избират
българските си имена. Но 5 години по-късно истините излизат наяве.
През юни 1989 г. „Стефан“ е ръководител на текстилния цех, клон на завод
„Буря“ в Габрово. „Бях едва на 25, със средно образование, назначението
беше шок за мен, но ме насърчиха да следвам в габровския Технически
университет. Над 350 жени и 10-15 мъже бяха работниците, напрежението
се носеше във въздуха, съпротивата беше започнала още предния месец“,
посочва той.

Същите тези шивачки повеждат протеста на 19 май – с разрешението на
началника си жените и от двете смени се стоварват на площада. Мъжете са
извличани за разпит буквално от всяка къща, побоищата в участъка са
неизменни. Исмет Панишев-Паниша е организатор на бунта, а сестра му
тогава е отчетничка в цеха при Гьокче. Разчуло се, че Паниша е изпратил
пореден факс до световни медии с информация за събитията в Джебел. „И
понеже сестра му работеше при мен, бях заподозрян в съучастие – че уж от
моя кабинет е пратен. Първо тя е притисната, отвеждана е за разпити,
после и мен, механиците, началниците на смените“, спомня си Себахатин.

Чипровци: градът, в който килимите събират света

Тогава е и погребението на Местан Агата – местен авторитет за общността,
мъжете се струпват на площада с настояване церемонията да се извърши
по мюсюлманския ритуал. Протестът е не само заради погребението,
тогава за пореден път е арестуван Исмет Паниша, площадът настоява той
да бъде освободен. но и да се върнат на имената и правата на турците.

Черната юнска седмица

Милиционерщината се стоварва върху Сабахатин с всичката си сила –
следва цяла седмица на разпити. Принуждават го да пише показания, после
да ги повтори и така поне по десет пъти. Това става през първата седмица
на юни 1989 г. Накрая със служебна кола го откарват „по спешност“ пак в
участъка, оттам до семейната му къща, където на съпругата е заповядано
да вземе и децата. Отведени са в МВР в Кърджали, многократно му е
задаван въпросът къде иска да се махне – в Турция или някъде на Запад.
Подчертавано му е, че това трябва да стане незабавно и че пред него друг
изход няма. „Щом ни гоните от дома ни, нека да е в Турция, имам брат“,
така Гьокче избира пътя за живота напред за семейството си.

Стоварват ги на границата без никакви лични вещи и без документи.
Граничните служители от българската страна са предварително
информирани и без проблеми прокудените се озовават пред гишетата на
турските власти. Учудващо бързо им се изготвят паспорти – с
„държавните“ имена. Близо два часа Себахатин дава обяснения на турския
полицай на Капъ куле, той ги записва на пишеща машина. Свързват се с
брат му вече късно през нощта, който веднага потегля от Бурса. Съпругата
и момченцата на 4 и на 6 години са в някаква стаичка. „Децата ми бяха
заспали в един фотьойл, жена ми, смазана от този удар гледаше в една
точка. Аз не знаех какво да й кажа, нито пък как ще живеем, неизвестните
бяха твърде много. Това беше първата ми среща с Турция, изпитанията
предстояха“, разказва Себахатин.

Признава, че за цялото му семейство мъчителните дни са оставили
отпечатък за цял живот: „Много, много ни беше трудно и ако не беше брат
ми нямаше скоро да си стъпим на краката. Да е жив и здрав той, изсели се
по двустранната спогодба от 1978 г. С неговата протекция ме взеха на
работа като началник на цех в една текстилна фабрика. Бурса е град
известен с текстилната си промишленост, но не ти е родина“.

Обратният път към България

През 1992 г. двама братя Мустафа и Тюркер Сюлейман, турски имигранти
в Лондон пристигат в Джебел с оферта да наемат цеха, в който преди е
работил Себахатин. Той обаче вече се е преместил в Одрин, отново в
текстилна компания, като преди това се е местил в Истанбул и други
турски градове. Там в одринската фабрика го откриват братята бизнесмени

и му предлагат да се завърне, за да поеме управлението на цеха. „Аз съм
изгонен от България, няма да се върна“, отсича тогава Гьокче.
Впоследствие, докато текат ремонтите на джебелския цех, братята през
седмица пътуват до Одрин и го увещават да се завърне, защото вече
демокрацията била дошла.

Двете маси на паметта – новото сърце на Видинската синагога

„Бръкнаха ми в душата по най-тънката струна – ела си, ти познаваш и
процеса на работа, и района, хората нямат препитание, ела да обучиш
някого да поеме стария ти пост, така ме убедиха да се върна. Но
семейството ми остана там – след 4 години заедно в битката за
оцеляването. Аз започнах да живея от двете страни на границата, всяка
седмица пътувах до Одрин и обратно в Джебел“, казва той.
През 1993 г. Гьокче се завръща окончателно в България и става директор
на „Сьонмез Интернешънъл“, фирма на британските братя. Големият му
син навършва 18 години и също пристига, за да следва „Индустриален
мениджмънт“ с английски език в Техническия университет в София. После
и малкият пристига с майка си.

След около 4 години Гьокче напуска голямата фабрика, за да създаде свой
бизнес, отново в текстилния бранш. Модните му дрехи за дами бързо
набират популярност, изпълнява поръчки за Англия, Германия, за Италия
се шият булчински рокли. Така 4-етажната сграда в един момент отеснява,
производството се пренася в голямата текстилна фабрика – същата, от
която се е откъснал, за да го изгонят от България и същата, от която
инвеститорите се оттеглят.

Как се убиват бизнеси в „бастиона“ на ДПС

От миналата година обаче този бизнес е мъртъв. Защото предприемачът не
се присламчва към монолитното в района ДПС, той има свои убеждения,
чужди на управниците в Кърджалийска област и на партийната върхушка.
Под техния натиск хора започват да напускат работата си във фирмата,
носят се внушения, че собственикът не плащал заплати, криел данъци и все
подобни демотивиращи слухове. Изнася цеха извън Джебел, край пътя за
Маказа.

Но там той вече е построил хотелски комплекс със сватбен салон.
Междувременно е дръзнал да се кандидатира като независим за кмет на
Джебел. Тогава лидерите на ДПС се активизират с яростна кампания
срещу него, разпространяват нареждане до местните партийни структури и
кметовете на населените места да не допускат сватбени тържества в
комплекса на Себахатин. Сега огромната зала зее празна, луксозните
облицовки не поглъщат звуците на тържествата.

Хазартните босове на известна голяма компания я пожелали поне под
наем, но той отказал. Но на друг бизнесмен предоставил срещу заплащане

хотелската част. В предишните години стаите винаги били пълни, особено
с изселници в Турция, пристигащи за отбелязването на годишнини от
Майските събития от 1989 г. Антирекламата или по-скоро
разпорежданията „от горе“ са принудили хората да търсят подслон
другаде, допуска Гьокче. Шивашкият цех също е затворен – взел това
решение малко преди последните парламентарни избори, когато беше
водач на кандидатската листа на ПП-ДБ. Само големият магазин за
профили за строителството работи, а недалеч е огромният му склад.

И това сега е единственият бизнес на иначе амбициозния предприемач.
Дни преди разговора ни го принудили да премахне рекламния билборд от
пътя, неясно на кого е пречил. След края на едномесечния му имунитет
като кандидат на предишни избори го привикали в полицията. Не заради
негов грях, ами защото синът му бил търсил автомобил в сайт, който пък
според разследващите бил фалшив. Така заради същата „основателна“
причина се наложило да дава обяснения пак в разстояние на цяла седмица.
„Тормозът, натискът върху бизнесите ми съвсем не са само откак Пеевски
си присвои ДПС. И двете формации са еднакво репресивни – щом не си с
тях, значи си против тях, и нямаш право на свои решения, т.е. трябва да
бъдеш смачкан“, заключава той.

Проверките от всевъзможните контролни органи са се точили в годините
буквално всеки ден. Гьокче е сред основателите на Търговско-
промишлената палата в Кърджали и когато тогавашният председател
решил да се оттегли, му предложил да я оглави след гласуване. Но в
палатата двама предани на идеята ДПС го притискали да спре да се прави
на демократ, да не забравя етническия си произход и да се запише при
„правилните“. „Някои хора така разбират идентичност и принадлежност –
щом си турчин, влизай в стадото, иначе добро не те чака. Но аз си държа
на принципите, не се поколебах и останах там, където смятам, че ми е
мястото“, подчертава Себахатин. Сега шеф на палатата е бизнесмен на 78-
годишна възраст, облажил се от твърде много обществени поръчки.
Поради същите причини Гьокче се е отказал и от Ротари клуба, на който
беше председател.

„Това е положението, не отидох да се снимам с Пеевски под герба, а
имаше натиск и в тази посока. Толкова абсурди само в един живот ни се
струпаха. Но аз от себе си не се отказвам, така са възпитани и синовете ми,
и надявам се, и техните деца“, уточнява той. И още се гневи на онези,
заради чиято преданост на партийните вождове стотици хора, ангажирани
преди в неговите бизнеси, са останали без препитание.

Автор: Вилдан Байрамова.