„Човешкият живот е обезценен. И е обезценен, защото е надценено удоволствието. А животът на възрастния човек е два пъти обезценен, защото е извън територията на удоволствията и затова животът му е обезсмислен.
Възрастният човек не може нито да предлага, нито да консумира удоволствие и в този смисъл той е покрай живота,
той е човек, който е тук, само за да не бъде тук – това означава да бъдеш стар…
Има едно стаено нетърпение и презрение към възрастния човек като човек, който пречи и се натрапва, особено ако е активен и търси правата си.
Нетърпението към фигурата на възрастния човек е огромно, той злоупотребява с обстоятелството, че е още жив, а трябва да е благодарен.
Възрастният човек няма достойнство на човек, а достойнство на своеобразно одушевена движеща се вещ, възрастният човек е неблагообразен и създава неудобство на хората…
За да се грижиш за тези хора, трябва да имаш благородство и страх от Бога.
А има пълна доминация на парите над всичко останало. Ако възрастните имат пари, те ги превръщат в стока и ограничават човека до скот“.
Така накратко доктор Николай Михайлов – психиатър и богослов обясни пред „За истината“ причините за отношението на държавата и обществото ни към възрастните хора и в частност към тези в специализираните социални заведения.
Случаите с т.нар. „къщи на ужасите“, както медиите наричат местата за настаняване на възрастни хора не са от вчера. Но винаги, когато по една или друга причина фокусират медийното и обществено внимание, предизвикват шум в системата и емоционални реакции на удивление и потрес от нечовешките условия на живот и отношението на персонала към тези хора.
Но когато шумът постепенно утихне или друго събитие отклони вниманието на медиите, всичко продължава по старому.
Като страна член на ЕС България има уредено социално законодателство. Преди няколко години бяха приети нови закони за социалните услуги, за хората с увреждания и за личната помощ. Към Министерството на труда и социалната политика действат Агенция за социално подпомагане, Агенция за качество на социалните услуги и Агенция за хората с увреждания, в които работят хиляди служители, само в АСП към началото на т. г. те са над 4600.
Но това не прави битието на обитателите в старческите домове по-добро.
Напротив – темата как възрастните хора с ментални и/ли физически проблеми преживяват последните месеци и години от своя нерадостен живот в заведения, където условия напомнят тези в концлагерите, среща институционално и обществено безразличие.
В българския План за възстановяване и устойчивост са заложени реформи и инвестиции в области като подобряване на социалната защита и подкрепа на уязвими групи, развитие на мрежа за социални услуги за деца, възрастни и хора с увреждания, както и инвестиране в инфраструктура, която да подпомага социалните услуги и здравеопазването.
За ремонт на старческите домове и за изграждането на нови са предвидени стотици милиони левове, но не и за подготовката на болногледачи и за издръжката в тези заведения.
В България, в най-добрите години, за социални услуги, са се отделяли 10 процента от брутния вътрешен продукт (БВП) при 12 процента в развитите европейски страни, разликата е няколко милиарда лева.
Ако едно семейство трябва да настани свой родственик с деменция в социално заведение със съответната медицинска грижа, то трябва да отделя между 2500 и 3000 лв. от месечния си бюджет, сума непосилна за огромна част от българските семейства. Затова, които предоставят тази услуга срещу 1000 лв. на човек, няма какво да предложат. Те наемат персонал без подбор и квалификация – хора, които нямат и грам понятие от такава дейност.
Всеки, който е имал повод да влезе в такива заведения за настаняване, е изпитал потрес от видяното там. А гледките не са много по-различни от тези в общинските и някои държавни болници. Обаче към старческите домове тичат с променени лица задъхани репортерки единствено когато има „сензация“, сътворена с някаква цел, обикновено,
за да се отклони общественото внимание от тема или проблем, който е трън в петата на властта.
Защото иначе как да си обясним, че шумната акция в къщите за „гости“ на Валентин Желев и неговите синове в старозагорското село Ягода идва седем месеца по-късно след подаден сигнал от родственичка на жена, настанена там, за недохранване на възрастните хора и малтретирането им от персонала? Мигар на Агенцията за качество на социалните услуги и на останалите власти, които до април т.г. са имали право да упражняват контрол върху дейността на въпросния лицензиран доставчик на социални услуги,
не стигна половин година, за да разберат какво се случва в т.нар. „къщи на ужасите“?
Кой може да ни убеди, че в едно сравнително малко село като Ягода не е имало мълва за зловещите условия в някогашния хотелски комплекс „Ягодите“, превърнат в заведение за настаняване на стари хора? Още повече, че въпреки затворническия режим там, е имало случаи на избягали хора? Кметът на селото Димитър Димитров се опита да отклони въпросите на „За истината“, с аргумента, че „каквото става в една къща, си остава зад стените й“, но от начина, по който говореше, личеше, че е силно притеснен, дори уплашен да говори по темата. Очевидно има защо.
Акция като тази в Ягода беше организирана и в други хосписи и старчески домове в страната, ангажира се министърът на правосъдието и социалното министерство, експерти, психолози, анализатори се включиха
в медийната кампания за разобличаване на ….държавното безхаберие. Всички признаха, че проблемът е системен,
че условията в повечето домове са мизерни, че липсва медицинска грижа, че хигиената и храненето са извън всякакъв коментар и най-вече че възрастните хора са постоянно унижавани и дори физически малтретирани, сякаш са виновни, че още дишат. За смъртта не стана дума, тя се подразбира.
В община Мъглиж, част от която е село Ягода, не знаят какъв е капацитетът на комплекса, който отдава стаи под наем и колко са настанените там. Причината за липсата на информация е, че наемателите не са подали адресни регистрации в селото, както ги задължава Законът за гражданска регистрация след 6 месечен престой в едно населено място. Дали между собствениците и наемателите има договори и какви клаузи фигурират в тях, ще доказва разследването. Затова пък „За истината“ получи справка от служба ГРАО в общината за починалите възрастни хора в „къщите на ужасите“ от 2020 година досега:
2020 г. – 83
2021 г. – 170
2022 г. – 140
2023 г. – 185
2024 г. – 136
2025 г. до 11 юни – 59
или общо за периода 773 души, при това най-много хора са починали не в периода на Covid пандемията. Печална статистика, която не се нуждае от коментар.
Случаят в Ягода отново освети пробойните в системата за социални услуги, а те са много, толкова много, че почти са я разрушили. Днес ще закрият едни „къщи на ужасите“, утре ще се появят други, защото хората над 65 годишна възраст в България се увеличават. И все повече от тях ще бъдат самотни, ако държавата не създаде условия, които да задържат младите хора в страната. Но дори и тези, които имат близки, едва ли ще могат да разчитат на техните грижи, по много причини, основните доктор Николай Михайлов обясни удивително точно от философска и богословска гледна точка. И тъй като грижата за един възрастен човек, особено с ментални увреждания, е скъпа, все повече българи ще търсят домове с достъпна за тях цена за настаняване на близките им. А после ще се сещат за тях по Коледа и Великден, ако изобщо не ги забравят. Как ще приспиват съвестта си, е екзистенциален проблем на всеки от тях. Очевидно е, обаче, че благородството и страхът от Бога ще стават все по-дефицитни в днешния свят – микс от технологии и удоволствия. Църквата отдавна се е отказала от социалната си функция, време е държавата да застане лице в лице с този проблем и да започне да го решава – средства затова има. Ама има ли държава?
