BG | EN

Да поговорим за предателството и простотията в България

Снимка: Фейсбук/Левицата

И до днес се борим с проблеми, с които не сме се справяли добре още след Освобождението. Коя е границата на простотията? И коя е границата на предателството, която симпатията към една чужда държава не бива да прекрачва? – коментар на Даниел Смилов за „Дойче Веле

Митрополит Климент – или Васил Друмев, автор на „Иванку – убиецът на Асеня“, два пъти министър-председател на България и отявлен русофил – умира през 1901 година. Тогава вестникът на стамболовистите „Нов ден“ отбелязва: „Дядо Климент умрял. Бог да го прости! Голям предател беше.“.

Трите проблема

В този цитат са вплетени три проблема за граници: на свободата на словото, на предателството и на простотията. Първо, в една свободна държава гражданите могат да се изразяват така, както искат – такава държава България се е опитвала да бъде през 1901, опитва се и сега, с далеч по-голям успех. Второ, дядо Климент наистина е бил голям предател – той ревностно е защитавал руските интереси, дори когато заради тях конституцията на България е била суспендирана или когато руската империя се е опитвала да се меси директно в управлението на още крехката българска държава. Дядо Климент е обаче събирателен образ – в българската история такива като него са мнозина. Има ги по ниски и високи постове и сега.

Накрая, написаното от „Нов ден“ по повод смъртта на дядо Климент е голяма простотия, откъдето и да се погледне. Всеки човек заслужава и в смъртта му базово уважение към неговото достойнство в живота. Българската журналистика от началото на миналия век не е достигнала до това прозрение и по-скоро е следвала Байганьовската максима: Че голям мурафет ли е един вестник да се издава? Тури си едно перде на очите (па и няма нужда), па псувай наляво и надясно.“

Простотията и в наши дни се оказа печеливш бизнес модел в журналистиката и политиката. Цели медии и партии се изхранват от като цяло съзнателно генерирана простотия в публичното пространство. В някои случаи бозата прелива и гражданството се потриса от нещата, които могат да излязат от устата на публични лица. Такъв бе случаят с Вежди Рашидов, който (за пореден път) стъписа публичността с откровенията си. И най-сетне подаде оставка от политиката като цяло, което е похвален, макар и позакъснял ход.

Всъщност и до днес се борим с проблематика, с която прохождащата българска демокрация след Освобождението не се е справила добре. Коя е границата на предателството, която симпатията към една чужда държава не бива да преминава? Коя е границата на простотията, която не бива да се допуска в публичната сфера и в национален ефир?

„Другата гледна точка“

Популярната днес теза за „другата гледна точка“ е илюстрация на двата въпроса. Според тази теза дори в медиите да се обсъжда тема като канибалството например, трябва да се даде балансирано време на канибали и неканибали да участват в дискусията. Очевидно даването на възможност на всяка „друга“ гледна точка да бъде чута и обговорена е добре дошло както за предателството, така и за простотията. И двете стават нещо нормално, дори мейнстрийм – нещо утвърдено, което започва да се приема за даденост.

По конституция България е парламентарна демокрация, която зачита човешките права. Страната – с абсолютно демократично взети решения – е станала и член на ЕС и НАТО. Въпреки това обаче има мнозина, които в публичността искат да защитават „другата гледна точка“ по тези въпроси.

Каква е тази „другост“, ако не отричане на конституционната демокрация и защитаване на излизането на България от ЕС и НАТО? В стамболовите времена такова разминаване с официалната политика на страната би било достатъчно основание за репресии срещу инакомислещите. Дядо Климент например е бил осъден за обида на монарха и други измислени престъпления, заради които е заточен „до живот“ в Гложенския манастир. Петко Каравелов пък е осъден на затвор в Черната джамия за съучастие в опит за покушение срещу Стамболов, защото като чул гърмежите, отишъл вкъщи до прозореца, за да разбере какво става навън.

Явно е, че стамболовщината не е отговорът на политическото разногласие, дори когато то всъщност касае предателство на интересите на страната и защита на интересите на друга държава – традиционно Русия. Съвременна България не може и не бива да си позволява репресии срещу политически опоненти, колкото и съмнителни да са техните действия и идеи.

Същото важи и за свободата на словото – не може просто да запушите устата на журналисти, дори когато те са превърнали националния ефир в руска радио точка. Стамболовистите, а след това и наследниците им, са приемали доста драстични закони, ограничаващи словото, като споменатото вече законодателство за „обида на княжеската/царската особа“, от която си изпатил дядо Климент, но далеч не само той. Ясно е, че това не е съвременното решение на проблема.

„Всеки сам си преценя“

Но и днес сме позагубили добрия баланс. Разбира се, наказателна репресия срещу журналисти е недопустима, но това не означава, че на простотията и предателството трябва да им се дава субсидиран ефир в държавните медии. Затова има регулатори като СЕМ, които да се произнесат по въпроса с границите на допустимостта на тези два плевела в българската политика. За съжаление обаче сегашната председателка на СЕМ, заедно с двама други членове на този орган, формират мнозинство, което е много laissez faire: според това мнозинство „всеки сам си преценя“ и „другата гледна точка“ трябва да е максимално обгрижена, както по въпросите на предателството, така и на простотията. Тоест, националното радио ще звучи като „гаварит Масква“, докато балансът в СЕМ не се промени.

Конституционната демокрация работи чрез закони, правила и институции. Затова всички се стремят да реформират институционалната рамка – от конституцията, през СЕМ и т.н. Но демокрацията не е изградена от формални правила. В крайна сметка не е възможно – без да изпаднете в стамболовщина – да напишете закон срещу предателите на интересите на страната или пък срещу простотията в публичното пространство.

Затова демократичните общества са развили собствен конституционен етос – неформални правила и принципи, според които, когато простотия или предателство се появят, обществото реагира силно негативно.

Българското общество вече е интернализирало и развило някои такива принципи. Например чувствителността към корупцията е вече много висока и хората се разделят дори с любимци, когато те прегрешат. Борисов например може и да се радва, че е „изпран“ заради участието в управленската коалиция, но всъщност всички имат едно наум и петната остават в общественото съзнание. Дали тази чувствителност е достатъчна? Най-вероятно не е, но сама по себе си тя е плюс за обществото ни.

Сходна чувствителност наблюдавахме и по въпроса с насилието срещу жени, както и по въпроса с непремерените приказки на г-н Рашидов. Тези неформални правила, които действат като имунна система на обществото, са ключови за удържане на демократичния ред. Да, понякога те могат да станат твърде взискателни и да се превърнат в „политическа коректност“, която задушава дебатите. Но България не страда от свръх-развитост на тези неформални правила, а от обратното – недоразвитост. Все пак да кажете, че г-н Рашидов е жертва на „политическа коректност“, е комично: той просто прегази базови неформални норми, които съществуват във всяко що-годе цивилизовано общество.

Повече чувствителност към предателството и простотията

Накратко: България има много работа, която не може да бъде свършена с „пипването“ на един или друг закон. Примерът с дефиницията на „интимна връзка“, която започва след 60-ия ден и е само между мъж и жена, е показателен за това, че „пипването“ набързо на законите може да доведе и до чиста глупост (а и дискриминация). Развиването на неформалните принципи и на чувствителността към предателството и простотията е дългосрочна задача за партии, законодатели, регулатори, медии, университети, учители и т.н.

Българската свободна демокрация ще бъде истински защитена чак тогава, когато обществото реагира на предателството и простотията така, както реагира на насилието с макетно ножче.

Рубриката „Анализи“ представя различни гледни точки. Не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на „За истината“.

Истината струва скъпо. Ако сте я открили тук – подкрепете ни!

Най-четени анализи

monsterid
Даниел Смилов
Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Той е програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и преподавател по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Кл. Охридски”. Даниел Смилов има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.

Още от автора

Предсрочните избори и кривите сметки на ГЕРБ и ДПС

Тънките сметки в политиката често излизат криви. А някои сметки, дори и да излязат верни, са просто загуба на ценно време. Даниел Смилов обяснява какво ни доведе до шестите предсрочни избори в рамките на три години.

Как истеричният шум около мигрантите замете „пътната карта“

На фона на истеричната шумотевица около мигрантите, които "вилнеели" по улиците на София, някак не остана време за обсъждане на инцидентно намерената "пътна карта" за "Турски поток". А от нея възникват поне три проблема.

Ротация с 200 в настроенията на Борисов – каква е целта?

На 6 март академик Денков подаде оставка, както беше договорено, и тя бе гласувана в парламента. Защо е сърденето, че се намалява времето, в което явно Борисов е планирал да ротира ПП-ДБ на шиш? Даниел Смилов обяснява.

Още анализи

Дълбоко неморално: не искат ЕС, но харесват облагите му

Дълбоко неморално е да приемаш облагите на ЕС, но да искаш да го рушиш отвътре. Именно това искат "Възраждане", Костадинов и неговите кандидати за евродепутати. От Александър Андреев.

Смените в кабинета „Главчев“: кой натисна копчето

Служебната "сглобка" на Главчев се оказа с кратък срок на годност. Защо за външен министър номинират свързан с Румен Радев дипломат и какво налага смяната на земеделския министър Вътев, чиято работа Главчев одобряваше?

Калин Стоянов съди журналисти за 65 хиляди лева. Защо?

Калин Стоянов е завел иск за 65 хиляди лева срещу разследващите журналисти Атанас Чобанов и Димитър Стоянов от BIRD. "Той явно има нежна, раздразнителна и алчна душа", коментира Чобанов пред ДВ.