По повод историята с Банско и Марк Жирардели да си припомним поуката от аферата „КТБ“: колкото повече подставени лица има в една държава, толкова повече тя е пленена. Коментар за „Дойче веле“ от Даниел Смилов:
Снимка: Личен архив/Фейсбук
Марк Жирардели се оказа собственик на фирмата-концесионер на ски-зоната в Банско. За тези, които вярваха, че тя е притежание на безработен кипърски грък, стана още по-лесно да повярват, че вече е собственост на бивш световен шампион по ски. А за тези, които имаха съмнения по отношения на гърка, появата на шампиона едва ли е разсеяла техните подозрения. Най-изненадан сигурно е останал премиерът Бойко Борисов, който преди време убедено беше заявил, че реалният собственик е г-н Цеко Минев, който не е нито грък, нито бивш шампион в ските.
За ролята на подставените лица
Тази история, освен че сама по себе си е много интересна, дава повод да се замислим за ролята на подставените лица в българската икономика и политика. Навсякъде офшорни фирми се ползват за намаляване на данъчното бреме и за “по-дискретни” или рискови инвестиции. Но не навсякъде политици на власт прикриват собственото си богатство чрез подставени лица. Скандалът с документите от Панама разкри грозна картина в това отношение, а политици от демократични държави като Исландия бяха принудени да подадат оставка. В не толкова демократични държави пък разкритията убедиха автократите да затегнат още повече режима. Личен приятел на президента Путин например лъсна с милиардно офшорно богатство, а официалната преса в Русия интерпретира това като патриотичен акт – хитра схема за избягване на наложените от Запада санкции.
А как стоят нещата в България? По-близо до Исландия ли сме – или по-скоро до Русия? Аферата „КТБ“ ни дава възможност да надникнем зад институционалната завеса. Началото можем да открием в една изтървана реплика на Ахмед Доган за “раздаването на порциите”. За кратко тя скандализира обществеността, но така и не се стигна до пълно осмисляне на проблема в нея. На пръв поглед един политически лидер просто надъхва избирателите си, като се хвали с влияние, което, според него, не е по-малко от това на една банка. По-късно стана ясно коя е банката. А Ахмед Доган, съзнателно или не, всъщност е повдигал булото над трансформацията на политическо влияние в икономическа мощ. След фалита на КТБ можем да възстановим и другите стъпки в тази трансформация:
А как стоят нещата в България? По-близо до Исландия ли сме – или по-скоро до Русия? Аферата „КТБ“ ни дава възможност да надникнем зад институционалната завеса. Началото можем да открием в една изтървана реплика на Ахмед Доган за “раздаването на порциите”. За кратко тя скандализира обществеността, но така и не се стигна до пълно осмисляне на проблема в нея. На пръв поглед един политически лидер просто надъхва избирателите си, като се хвали с влияние, което, според него, не е по-малко от това на една банка. По-късно стана ясно коя е банката. А Ахмед Доган, съзнателно или не, всъщност е повдигал булото над трансформацията на политическо влияние в икономическа мощ. След фалита на КТБ можем да възстановим и другите стъпки в тази трансформация:
1) Банка се набелязва от една или от няколко политически сили като обект на особено политическо благоволение. В резултат от това благоволение в нея се “абонират” държавни предприятия, а тя започва да обслужва и фирми, които зависят от политически решения: разрешения, държавна помощ, законодателство и т.н.;
2) В замяна на своето благоволение политическият лидер получава право да се намесва при решения, свързани с кредитния портфейл на банката (раздаване на порции). По този начин близки до него хора стават за един ден собственици на медийна група например. Банката отпуска кредит (без да е ясно как и доколко той е бил обезпечен), с който се купува медийната група. След това тя се ипотекира в друга банка, а първоначалният кредит се връща;
3) Този модел се разпростира не само в медиите. Чрез него се купуват и предприятия. Ключовото за модела е, че обезпеченията срещу кредитите са съмнителни. След фалита на КТБ се оказа, че кредитният ѝ портфейл е силно компрометиран. Тоест, пари са се раздавали на базата на лично доверие;
4) В последния акт почти целият ресурс на банката е изнесен в т.нар. SPV – инвестиционни фирми, притежавани от подставени лица. Банката няма формален контрол върху тези лица – всичко се крепи на доверие. Част от политическата мрежа зад банката започва да се страхува, че целият контрол се концентрира в ръцете на собственика ѝ, с който влизат в разногласие (меко казано). Службите и прокуратурата тръгват към банката – и тя фалира.
По веригата
От тази гледна точка аферата „КТБ“ е всъщност афера с верига от подставени лица. Първо, политик-патрон си избира банкер-клиент, който в действителност е подставено лице на политика в икономиката. Второ, кредити се раздават на определени лица, които се явяват втори подставен ешелон. Накрая целият ресурс на банката се изнася в система от “кухи фирми” на подставени лица. Образува се сложна схема: политическият патрон не е един, а се сменя през времето. Надолу по веригата също има текучество. Някои от подставените лица набират голямо влияние и с времето стават независими актьори. Други са просто шофьори или готвачи и си остават такива.
За да се разгърне такава схема, са необходими следните предпоставки:
– Службите на държавата и независимите ѝ регулатори трябва да си затворят очите за създаването на мрежи от подставени лица. И наистина: аферата „КТБ“ показва как ДАНС, прокуратура, банков надзор, КФН и всевъзможни други регулатори са “проспали” създаването на мрежи от неформално свързани лица в разрез с “добрите банкерски практики”;
– Необходими са също така услужливи медии, които не виждат нищо проблематично в съществуващите мрежи от подставени лица.
И политически, и медиен чадър
Казано по-просто: за подобна афера е нужен и политически, и медиен чадър. Подставени лица без политически и медиен чадър бързо стават неефективни. Или опасни. Свалянето на политическия чадър от КТБ начаса доведе до нейната разруха.
Поуката от тази история е следната: колкото повече подставени лица има в една държава, толкова повече тя е пленена. Защото за да функционира една система от подставени лица, службите на държавата, медиите и независимите регулатори трябва да функционират не в обществен, а в нечий частен интерес. Накратко: подставените лица не са това, което са. Те са всъщност симптом на пленената държава.
