Снимка: Личен архив/Фейсбук
Да балансираш между противоположности е голямо изкуство, в което Борисов постигна сериозни успехи през последните години. Но в един момент натрупването на компромиси води до парализа. Сега този момент май е дошъл, пише в коментар за „Дойче веле“ Даниел Смилов:
България е държава на правителствената стабилност и на свободата на словото. Особено когато става дума за словото на премиера и на управляващите. То заслужено се лее отвсякъде.
Проправителствената преса на г-н Пеевски е само 5% (по изчисления на премиера), но бълва и дава под наем проправителствена продукция като за 95%. Това е така, защото например БНТ се сдоби с ново ръководство, което, без да е формално нечие притежание, започна да се държи така, сякаш е. А останалите големи сайтове и медии – с малки изключения – също традиционно страдат от тежкия Синдром на Странна Проправителствена Медийна Координация (ССПМК). Някой казва нещо от единия край и ехото мигновено го разнася до другия. Магия, заради която международните класации за свободата на словото редовно ни ощетяват.
ССПМК е най-силен, когато има ясен правителствен разказ. В този разказ добрият герой задължително е премиерът заедно с управляващото мнозинство, а лошият – опозицията. ССПМК се засилва тогава, когато правителството е стабилно – тоест, има перспектива за поне тримесечен живот. Когато тази перспектива изчезне, проправителствените независими медии и техните екстензии започват да се ослушват и оглеждат за нов политически патрон. Практиката дотук показва, че те се обръщат на 180 градуса още в мига, в който са разбрали, че властта най-вероятно ще се смени.
Две знакови интервюта
В момента ССПМК отслабва поради две причини. Първо, правителството „Борисов 3“ остана без голям разказ. И второ, замириса на избори. В такава ситуация пропагандната машина продължава да се върти, но за патрона ефектът е странен и на моменти дори комичен.
С подобни контрапродуктивни нюанси бяха наситени интервютата по Би Ти Ви на премиера Бойко Борисов и главния герой в борбата срещу корупцията Сотир Цацаров. Пред един резигниран водещ, чиято задача беше да покаже, че не само не му се прави партия, но направо му се иска да стане и да си излезе, двамата „големи“ в Борисовата държава имаха възможност да нарисуват епично платно на управленските си успехи.
Но картината се получи силно абстрактна и в умърлушено-кафява гама. Дори не стана ясно кой е добрият силен герой, който окончателно ще оправи нещата. Г-н Цацаров държеше да отбележи, че той е само една брънка в управленската верига, която е непрестанно саботирана от съда и парламента. Премиерът беше пощаден, но финансовият министър и този на екологията бяха споменати в контекста на широките прокурорски интереси.
Самата прокуратура работи като часовник според главния прокурор, но страда от един неизвестен досега дефект. По принцип е силно централизирана и дисциплинирана структура, но не и що се отнася до Варна. Там нещата се решават от местните прокурори, чрез нещо като пълна регионална автономия. А тези местни прокурори не смеят (чудно защо) да направят нищо по отношение на корупцията и най-вече по отношение на трибуквените групировки. И след интервюто продължи да лъха конструктивна неяснота по въпроса кой назначава главния прокурор и кой може да го разследва в случай на съмнения за злоупотреба с власт.
Какво каза Борисов
В своята изява премиерът Борисов постигна по-голяма прозрачност, но по по-маловажни въпроси. Така например се стигна почти до изясняване на темата за премахването на държавните субсидии за партиите – една глупава и популистка идея на домакинстващото шоу. Премиерът беше категоричен, че самият той е против, но въпреки това ще предложи подобна мярка. С ясното съзнание, че тя няма да бъде приета.
По повечето от останалите въпроси не можеше да се долови подобна яснота и категоричност на позицията. Дали легендарната г-жа Гинка ще вземе ЧЕЗ – това остана отворен въпрос. Да не говорим за строежа на АЕЦ „Белене“. Едно е безспорно: че имаме купени реактори за централата. Ако проектът ще е печеливш, би трябвало да си го построим или поне сериозно да участваме в него. Ако няма да е печеливш, тогава трябва да бягаме надалеч, защото към загубата от реакторите ще се добавят и още десетина милиарда евро. Официално не сме сигурни, че ще е печеливш и затова търсим друг да го строи. И бутаме нещата напред, докато мандатът изтече…
Може би е необходимо по-дълбоко и по-добронамерено вникване в позициите на двамата „големи“. Може би това би разкрило картина в не толкова кафяви краски. Но и тогава на платното ще липсва ясен, голям разказ за това, което се случва в България. Борисовото правителство е достигнало вододел, след който нишките, вплетени в досегашното управление, започват да се разплитат в различни посоки.
Нишка първа: Борисов, патриотът
След последните резили в „малката“ коалиция Борисов не може да си позволи да продължи с „патриотизацията“, защото това би му донесло само негативи. „Патриотите“ се превърнаха във воденичен камък, който Борисов трудно издържа. Назначаването на новия вицепремиер, чиято задача е да бъде доверен човек на Валери Симеонов в кабинета, илюстрира дилемите. Не е ясно има ли все още малка коалиция и доколко Сидеров е в нея. Правителството в момента е на малцинството и разчита на подкрепа от Марешки. Защо да плаща данък „патриоти“ в такава ситуация? Може би защото Марешки също е консерватор патриот, но е трудно да се каже дали това е аргумент в полза на „патриотизма“ или по-скоро контрааргумент.
Нишка втора: Борисов като патрон на борбата срещу корупцията
Двете последователни интервюта на премиера и „неговия“ главен прокурор може би са имали за задача да убедят публиката, че общата борба на двамата срещу „олигарсите“ е във вихъра си. 5% от медиите (на г-н Пеевски, който очевидно не влиза в групата на „олигарсите“) отдавна раздухват тази версия и дори видяха доказателство за нея в последния доклад на Еврокомисията. Но и след 15 доклада от Вселенската комисия тази версия пак ще звучи като виц в една страна, където прокуратурата не смее да води дела в североизточния ѝ край, а в останалата територия е напълно възможно да имаш медиен монопол с 5% от медиите или пък да си купиш ТЕЦ като почетен председател на партия, след като си получил милионен хонорар за хидроинженерство.
В този антикорупционен разказ има и вътрешно логическо противоречие. От една страна, ако главният прокурор гони само опозицията – най-вече горките бивши реформатори, тогава бутафорността на упражнението съвсем лъсва. Ако пък Цацаров подгони този, който сам си го е избрал, Борисов няма как да мине за антикорупционен герой. Предупредителните изстрели към Владислав Горанов са практическа демонстрация на концептуалните противоречия в тази нишка. С наближаването на изборите тези демонстрации ще се увеличават.
Нишка трета: Борисов, европеецът
Сдружаването с „Патриотите“ така или иначе увреди европейския образ на Борисов, а напоследък започна да го вкарва във все по-объркани сценарии. Правителственото рамо за Орбан, който подкрепя Груевски, който пък работи срещу националните ни интереси в Македония, е ясна демонстрация за тупика, в който попадаме.
От правителството изхвърча и единственият проевропейски „патриот“ – Симеонов (с цялата условност на тези етикети в случая). Ентусиазмът по отношение на новите руски газови проекти и търсенето на възможности да се дават още пари на руската страна по „Белене“ са също действия, които правят тезата „Борисов – гарант срещу руското влияние“ силно проблематична. Може би все пак ще купим американски самолети, което е и логично за страна – членка на НАТО. Но дори по такъв въпрос с ясен политически отговор все още има туткане и колебания, както и възможности за нови отлагания. Единственото, което поддържа правдоподобността на нишката „Борисов, европеецът“, е Корнелия Нинова. На нейния фон и Лавров изглежда проевропейски настроен.
Резултатът
Загубата на „големия разказ“ е основната причина за скандалите в кабинета „Борисов 3“. Какъвто и ход да направи, той започва да изпада във вътрешно противоречие. Да балансираш между противоположности е голямо изкуство, в което Борисов постигна сериозни успехи през последните десетина години. Но в един момент натрупването на компромиси води до парализа – накъдето и да мръднеш, нещо пада и се чупи. И то с много шум.
Тази парализа може да бъде прикривана известно време с медиен параван. Но и този параван се нуждае от правдоподобен разказ, за да е ефективен.
