„За иситаната“ препубликува коментар на Александър Андреев от „Дойче веле“.
Той вече се държи като президент, но в тези горещи политически месеци това сякаш остава незабелязано.
Бойко Борисов помирява и обединява, говори благо и бащински с народа, гледа да заема консенсуални позиции, но по ключовите въпроси (да ги наречем „евроатлантизъм“) е стабилен като калифорнийски дъб.
Борисов се готви за президент?
Да, за перспективата България някой ден да осъмне с президент на име Бойко Борисов се е говорило многократно в недалечното минало – още преди Росен Плевнелиев и Румен Радев. Но днес тази перспектива започва постепенно да придобива съвсем ясни контури.
Макар че от време на време ръмжи към партньорите си в правителството, Борисов очевидно работи за неговото оцеляване. Защото това оцеляване е в негов интерес не само краткосрочно (за това вече е писано и приказвано достатъчно), но и с прицел към 2026 година, когато на креслото на Румен Радев ще седне друг.
Ако на следващите президентски избори сътрудничеството с „Продължаваме промяната“ – „Демократична България“ (ПП-ДБ) и новоразцъфналата дружба с ДПС все още са на дневен ред, тогава една Борисова кандидатура би имала сериозни шансове за успех. Не само защото той самият и неговите верни „Граждани за европейско развитие на България“, заедно с ДПС, биха си получили традиционната значителна електорална подкрепа, но и защото за ПП-ДБ излизането на Борисов от орбитата на оперативната, правителствена политика би донесло както облекчение, така и много повече простор за действие. Понеже едно е над теб да висят неговата дебела сянка и горчивите спомени за тихомълком приключилата борба срещу „системата Борисов“, друго е да взаимодействаш с прагматични политици от втория ешелон на ГЕРБ: с тях хем можеш много по-лесно да се разбереш, хем не се налага да отговаряш за разни скелети, скрити в масивния дъбов гардероб.
Впрочем почти същото важи и за международните съюзници в най-широк смисъл: за НАТО, за ЕС, за ЕНП, за Вашингтон, Берлин, Париж. Едно такова обобщение е леко схематично, но в офисите, където се твори евроатлантическата политика, също навярно биха се зарадвали, ако Бойко Борисов паркира на безобидния президентски пост в София и отвори пътя в оперативната политика за по-млади и необременени хора, които говорят европейски езици не само в буквалния, но и в преносния смисъл.
Недосегаем за евентуални юридически атаки?
На следващите президентски избори Бойко Борисов ще бъде на 67 години – една направо златна младежка възраст, ако направим сравнение с различни други лидери от последното десетилетие, които се кандидатират и управляват на 70+ години. И не е изключено в неговата политическа глава да се върти мисълта за два президентски мандата, които би приключил на 77-годишна възраст, оставайки дотогава недосегаем за евентуални юридически атаки.
И накрая: в момента, за добро или зло, на политическия терен в България сякаш не се вижда друга фигура, която хем да флиртува така умело с народния наратив, хем да бъде в състояние да събере достатъчно партийно-политическа подкрепа за една президентска кандидатура. И нека не забравяме любимата автореклама на Бойко Борисов: че (почти) винаги печели изборите. Да не забравяме и сръчността му като политически търговец. Но, разбира се, до 2026 година има още много време.
Александър Андреев е автор на „Дойче веле“ от 1990 година и редовен коментатор на актуалните политически и обществени събития в България и Европа. Той е журналист, преводач и писател. Автор е на ДВ от 1990 г., а от 1991 г. е редактор в медията. В периода 2008-2022 г. завежда Българската редакция. Носител е на голямата журналистическа награда „Робер Шуман“ на Европейската комисия в България през 2008 година и на многобройни други журналистически награди.
